i 6bbe1fb40ba7fe1e

имаше предвид това, което каза, че това са великолепни черти и да усетя гордостта му от

мен означаваше повече от всичко тогава.

- Едно от многото, - каза той. Изправи се и погледна надолу към мен. - Така че никакви

спокойни хижи за теб. Не и докато не станеш възрастна, много възрастна жена.

- На колко, на 40?

Той поклати глава раздразнено и стана без да отвърне на шегата ми. Но все пак ме

наблюдаваше със същата привързаност, която чувах в гласа му. Имаше и възхищение, и си

помислих, че никога няма да бъда нещастна, докато Дмитрий ме смяташе за великолепна и

красива. Навеждайки се надолу, той протегна ръката си.

- Време е да тръгваме.

Поех я, оставяйки го да ми помогне да се изправя. Веднъж изправени, задържахме ръце за

един удар на сърцето повече от обикновено. После се пуснахме и погледнахме творенията

си. Два перфектни снежни ангела - единият много, много по-висок от другия. Внимателно, за да не настъпя всяка линия, аз се наведох и издълбах хоризонтална линия отгоре над

всяка глава.

- Какво е това? - попита той, когато застанах отново до него.

- Ореоли, - отговорих с усмивка. - За небесни същества като нас.

- Това може и да е присъда.

Загледахме се в ангелите си няколко мига повече, гледайки къде бяхме лежали един до

друг в този сладък, тих момент. Пожелах си това, което казах да бъде истина - че сме

оставили следите си в планината. Но знаех, че след следващия снеговалеж ангелите ни ще

изчезнат в белотата и няма да бъдат нищо повече от един спомен. Дмитрий докосна рамото

ми нежно и без нито дума повече се обърнахме и се запътихме обратно към колата.

В сравнение с този спомен за него и начина, по който ме гледаше горе в планината, си

помислих, че ангелът, който ме гледаше в църквата изглеждаше блед и отегчен. Нищо

лично към нея.

Сборът от хора се разпиля по местата си след взимането на хляб и вино. Останах на

мястото си за това, но бях разбрала някои от думите на свещеника. Живот. Смърт.

Унижощение. Вечност. Знаех достатъчно за всичко това, за да разбера значението. Бих

заложила добри пари, че и възкресението беше в това число. Въздъхнах, пожелавайки си

наистина да бъде толкова лесно да победим смъртта и да върнем тези, които обичаме.

Службата свърши и аз си тръгнах с Беликови, изпълнена с меланхолия. Докато хората се

разминаваха до изхода видях, че си разменят яйца. Виктория ми беше обяснила, че това е

голяма традиция тук. Колцина хора, които не познавах, дадоха няколко и на мен, и се

почувствах малко зле, че нямах какво да им върна. А и се зачудих как щях да изям

всичките. Бяха украсени по различни начини. Някои бяха просто оцветени, други - сложно

изрисувани.

Всички изглеждаха приказливи след църквата и останахме отвън. Приятели и семейства се

прегръщаха и си разпространяваха клюки. Стоях близо до Виктория, опитвайки се да

следя разговора, който се водеше и на англисйки, и на руски.

- Виктория!

Обърнахме се и видяхме Николай, който крачеше към нас. Той ни дари – искам да кажа

“дари нея” - с блестяща усмивка. Беше се облякъл за празника и изглеждаше невероятно в

обикновена риза и тъмно зелена вратовръзка. Хвърлих око към Виктория, чудейки се дали

това оказваше ефект върху нея. Не. Усмивката й бе учтива, искрено се радваше да го види, но нямаше нищо романтично. Оново се запитах за мистерозния й "приятел".

С него бяха и две момчета, които бях срещала и преди. Те също ме поздравиха. Също като

Беликови изглежда смятаха, че съм останала за постоянно.

- Все още ли смяташ да ходиш на партито на Марина? - попита Николай.

Бях забравила за него. Това беше партито, на което ни беше поканил през първия ден, в

който се запознахме. Виктория се бе съгласила тогава, но за моя изненада, сега тя поклати

глава.

- Не можем. Имаме семейни планове.

Това бяха новини за мен. Имаше възможност да беше изникално нещо, за което да не знаех

в момента, но се съмнявах. Имах чувството, че лъжеше, но като лоялна приятелка не казах

нищо, за да не й противореча. Беше тежко да наблюдавам как лицето на Николай се

изкривява.

- Наистина? Ще ни липсваш.

Тя сви рамене.

- Всички се виждаме в училище.

Той обаче не изглеждаше успокоен от това.

- Да, но... - очите на Николай се вдигнаха от лицето на Виктория и се фокусираха в нещо

зад нас. Той се намръщи. С Виктория се обърнахме заедно и усетих как и нейното

настроение се промени.

Три момчета се движеха към нас. И те бяха дампири. Не усетих нищо нередно у тях – като

оставя настрана самодоволството им, но другите дампири и морои се събраха извън

църквата със същите изражения като на тези от моята група. Проблеми. Грижи.

Некомфортност. Трите момчета спряха до нас като развалиха кръга ни.

- Помислих си, че ще дойдеш, Коля - каза единият. Говореше перфектно на английски и ми

отне един миг, за да осъзная, че говореше на Николай. Никога нямаше да разбера руските

прякори.

- Не знаех, че си се върнал, - отвърна Николай високомерно. Зяпайки и двамата успях да

видя особена прилика. Имаха същата бронзова коса и жилеста фигура. Очевидно бяха

братя. Втренченият поглед на дампира падна върху мен. Той поясни: