i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Прекарала съм целия си живот в Академията. По–голямата част. Две години сред хората

не са особено важни в случая.

Сидни задъвка замислено. Бях готова да се обзаложа, че няма да си довърши омлета. От

това, което бях видяла първата нощ, както и докато чакахме влаковете вчера, тя едва

хапваше по нещичко. Сякаш се захранваше само с въздух. Може би беше нещо типично за

Алхимиците. Или просто нещо типично за Сидни.

- Градът е полу–човешки и полу–дампирски, но дампирите се вписват доста добре в

картинката. Имат си цяло подземно общество, за което хората си нямат идея.

Винаги бях смятала, че си има цяла субкултура, но не знаех как ще се впише в общия

пейзаж.

- И? – попитах. – Каква е тази субкултура?

Тя остави вилицата си на масата.

- Нека кажем, че е по–добре да се приготвиш отрано.

Глава 5

Остатъкът от пътуването мина спокойно. Сидни не успя да се отърси от неудобството,

което изпитваше около мен, но понякога, когато се опитвах да разгадая нещо по руската

телевизия, тя ми обясняваше какво се случва. Между руските програми и онези, с които и

двете бяхме отраснали, съществуваха определени културни различия, така че двете имахме

нещо общо. От време на време тя се хилеше на нещо, което и двете намирахме за забавно, и в тези моменти усещах, че в нея има скрита една Сидни, която може да ми бъде

приятелка. Знаех, че никога няма да намеря заместничка на Лиса, но част от мен копнееше

да запълни празнотата на приятелството, отворила се, когато я изоставих.

Сидни си подремваше през деня и аз започнах да си мисля, че страда от безсъние или има

странни навици за спане. Продължаваше и да се отнася странно към храната, като едва

докосваше яденето си. Винаги ми позволяваше да изям остатъците, но спрямо руската

кухня беше малко по–смела. Когато пристигнах в самото начало, трябваше да изпробвам, и

наистина беше хубаво, че има кой да ме напътства, макар и не местен жител, но въпреки

това знаещ повече за страната от мен.

На третия ден от нашето пътуване пристигнахме в Омск. Имах определени очаквания как

изглежда Сибир, а Омск беше по–голям и по–хубав град. Дмитрий винаги ме дразнеше, че

си представях Сибир като Антарктика, и беше прав – поне що се отнася до населената

южна част на региона. Времето не беше много по–различно от това в Монтана по същото

време на годината, хладния пролетен въздух от време на време се затопляше от слънчевите

лъчи. Когато пристигнахме там, Сидни ми обясни, че ще ни осигури транспорт с помощта

на мороите, които познава. Няколко живеели в града, смесвайки се с населението. И

въпреки това още в деня на пристигането ни открихме проблем. Нямаше морои, които да

ни заведат до селото. Очевидно пътят криеше опасности. Стригоите често ловували близо

до него през нощта с надеждата да заловят пътуващи морои или дампири. И колкото

повече ми обясняваше Сидни, толкова повече се притеснявах за плана ми. Очевидно в

града на Дмитрий нямаше много стригои. Според нея, свърталищата им били в

периферията на града, но имало и няколко, които живеели там постоянно. И ако нещата

наистина стояха така, шансовете ми да намеря Дмитрий пропадаха. Положението се

влошаваше, докато Сидни продължаваше с описанията си.

- Много стригои обикалят страната и търсят жертви, а селото е просто зона, през която

преминават, - обясни тя. – Пътят е отдалечен, затова някои от стригоите се задържат по–

дълго, тъсещи лясна плячка. След това продължават.

- В Щатите стригоите обикновено се крият в големите градове, - казах притеснено.

- И тук е същото. По–лесно си намират жертви, без да бъдат забелязани.

Да, това определено спъваше плана ми. Ако Дмитрий не живееше в града, щях да има

големи неприятности. Бях наясно, че стригоите харесват големите градове, но някак си се

опитвах да убедя самата себе си, че Дмитрий ще се върне на мястото, където е отраснал.

Но ако го нямаше... внезапно усетих как огромния Сибир се стовари върху мен. Научих, че

Омск дори не е най–големия град в района, и намирането дори на един стригой би било

трудно. Ами ако се наложеше да го търся в по–големите градове, за които дори не знаех

колко на брой са? Ситуацията щеше да се развие много зле, ако предчувствието ми бе

погрешно. Откакто тръгнах да издирвам Дмитрий, от време на време духа ми падаше и

почти бях убедена, че няма да го намеря. Представата ми за него като стригой все още ме

измъчваше. Често ме връхлитаха спомени... как изглеждаше преди, времето, което

прекарвахме заедно. Мисля, че най–ценният ми спомен бе точно от времето преди да го

превърнат в стригой. За пореден път бях погълнала прекалено много от тъмнината в Лиса, предизвикана от появата на духовете. Не можех да се овладея, бях напълно

неконтролируема. Страхувах се, че ще се превърна в чудовище, или че ще се самоубия,

както много целунати от сянката пазители. Дмитрий ме върна към нормалното ми аз, като

ми даде част от своята сила. Тогава осъзнах колко силна е връзката ни и колко добре се

разбираме. До тогава не вярвах, че двама души могат да бъдат духовно свързани, но в този

момент разбрах, че е вярно. А духовната връзка се превърна във физическа. Дмитрий и аз