i 6bbe1fb40ba7fe1e

опашка. Дмитрий винаги ме бе предпочитал с пусната коса, но по време на тренировка?

Дългата коса си беше същинско слабо място. – Борг - супата и старите градски песни не са

представата ми за щастлив край.

Той ме беше погледнал с една от онези свои редки усмивки, в които само леко се

набръчкваха ъгълчетата на устата му.

- Борщ, а не борг. И знам апетита ти. Ако си достатъчно гладна, ще я изядеш.

- Значи, умирането от глад ще е необходимо за тази наша приказка, така ли? – нямаше

нищо на този свят, което да обичах повече от това да дразня Дмитрий. Е, може би освен да

го целувам.

- Говоря ти за земята. Сградите. Всеки от големите градове – нямат нищо общо с

досегашната ти представа. Всички в Щатите строят едни и същи постройки – огромни и

високи блокове, защото е по–бързо и по–лесно така. Но в Русия, всички сгради са

изкуство. Дори и най–обикновените, ежедневните. Ами местата като Зимният Палат в

Санкт Петербург? Ще ти спрат дъха!

Лицето му бе озарено от спомените за местата, които бе посещавал, а тази радост правеше

чертите му да изглеждат направо неземни. Сърцето ми беше ускорило ритъма си, само

докато го гледах. И тогава, точно както винаги правех, за да не стана прекалено

сантиментална, изместих фокуса с някаква шега и скрих емоциите си. Пренасочих

усилията си обратно в тренировката.

Сега, вървейки по улиците със Сидни, мечтаех да си върна онзи момент, да върна онази

шега, за да чуя Дмитрий да ми разкаже нещо повече за родната си страна.

Бих дала всичко, за да видя Дмитрий тук, до мен. Беше прав за сградите. Да, повечето бяха

копие на всичко, което човек би видял в Америка, но някои бяха уникални – изпъстрени с

ярки цветове, обогатени с техните нестандартни, но невероятни заоблени куполи. И през

цялото време ми се щеше Дмитрий да вървеше до мен, показвайки ми характерните

особености, обяснявайки всичко, което виждах. Щяхме да се наслаждаваме на романтичен

уикенд. Можехме да ядем в екзотични ресторанти и да танцуваме по цяла нощ. Можех да

нося дизайнерските рокли, които бях зарязала в Санкт Петербург. Така трябваше да бъде.

Не биваше да съм придружавана от някакъв си обикновен човек.

- Нереално, нали? Като излязло от приказка.

Гласът на Сидни ме сепна и разбрах, че сме стигнали до някаква спирка на гарата ни.

Имаше няколко такива в Москва. Ехото на разговора ми с Дмитрий предизвика тръпки по

гръбнака ми – главно защото беше права. Тази гара нямаше заоблени куполи, но

изглеждаше като излязла от приказка, кръстоска между замъка на Пепеляшка и захарната

къщичка. Имаше огромен извит като арка покрив с кули от всички страни. Белите й стени

бяха украсени с кафяви тухли и зелена мозайка, прилично на райета. Някои американци

биха го нарекли кич. За мен бе чисто и просто красиво.

Усетих как очите ми се насълзяват, когато се зачудих какво би казал Дмитрий за тази

сграда. Може би щеше да я обожава, също както всичко останало. Осъзнавайки, че Сидни

очаква някакъв отговор, преглътнах обратно мъката си и изиграх ролята на

незаинтересован тийнейджър.

- Може би е била част от приказка за железопътна гара.

Тя повдигна вежда, учудена от безразличието ми, но не зададе други въпроси. Кой знае?

Може би ако продължавах със сарказма, скоро щеше да ме зареже и да си продължи по

пътя. Но се съмнявах да съм чак такава късметлийка. Сигурна бях, че ръководителите й се

водеха от други чувства, различни от нейните към мен.

Имахме билети за първа класа, но местата се оказаха далеч по – малки, отколкото бях

очаквала. Имаше легло и разтегаемо диванче от всяка страна на купето и телевизор високо

на стената. Предположих, че ще ми помогне да убия времето, но винаги имах проблеми

със следенето на руската телевизия – не само заради езика, но също и защото някои от

програмите бяха истински странни. Все пак, и Сидни, и аз, щяхме да си имаме свое

собствено място, дори и ако стаята бе по–тясна от очакваното.

Цветовете ми напомниха на разноцветните шарки, които бях виждала в градовете. Дори и

фоайето отвън бе ярко, с плюшен килим в червени и жълти окраски. Диванчетата в стаята

ни бяха покрити във възглавнички от богато оранжево кадифе, а завесите ги допълваха с

нишки от златно и прасковено – тежка материя, бродирана и със сребърни нюанси. Общо

взето, все едно пътувахме в мини – замък.

Беше тъмно по времето, когато влакът напусна гарата. По незнайна причина, влаковете,

прекосяващи Сибир, винаги бяха нощни. Не беше толкова късно, но Сидни заяви, че иска

да спи и не исках да я раздразвам повече. Затова изгасихме всички лампи, освен една

малка – за четене, над леглото ми. Бях си купила списание на гарата и макар и да не

разбирах езика, снимките на гримове и дрехи преминаваха всички културни бариери.

Разлистих страниците възможно най–безшумно, възхищавайки се на летните горнища и

рокли и чудейки се дали – някога – ще започна отново да се притеснявам за подобни неща.

Не бях уморена, щом си легнах, но сънят ме завладя и без това. Сънувах нещо с водни ски, когато изведнъж водата и слънцето около мен се превърнаха в стая, пълна с лавици и

книги. Маси с най–нови компютри я ограждаха, спокойствието я бе обгърнало. Намирах се