i 6bbe1fb40ba7fe1e

най–после се поддадохме на привличането. Бяхме се заклели, че никога няма да го

направим, но... чувствата ни се оказаха далеч по–силни. Невъзможно бе да стоим настрана

един от друг. Правихме секс и на мен ми бе за пръв път. Понякога определено чувствах, че

ще бъде не само първия, но и единствения път.

Сам по себе си акта беше удивителен и не можех да отделя физическото от емоционалното

удоволствие. След това двамата лежахме един до друг в малката къща дълго, и това също

бе удивително. Един от малкото моменти, в които усещах, че той наистина е мой.

- Спомняш ли си талисмана на Виктор за прелъстяване? – бях го попитала, притискайки се

по–близо до него.

Дмитрий ме изгледа, сякаш бях полудяла.

- Разбира се.

Виктор Дашков беше от мороите с благороднически произход, приятел на Лиса и

семейството й. Знаехме много малко за това, че той години наред бе изучавал тайно

общуването с духове и бе разбрал, че Лиса използва Духа много преди тя самата да знае.

Беше си правил толкова много шеги със съзнанието й, че накрая тя бе повярвала, че

започва да полудява. И кулминацията на скрития му план бе, когато я отвлече и след

продължителни мъчения я принуди да излекува болестта, която го убиваше. Тикнаха

Виктор в затвора с доживотна присъда първо заради нещата, които стори на Лиса, и второ

заради плана му за въстание срещу правителството на мороите. Той бе един от малкото,

които знаеха за връзката ми с Дмитрий – и това ме притесняваше до края. Той дори скрепи

допълнително връзката ни с талисман за прелъстяване – колие, пропито с внушение и

свързано със земята. Амулетът бе изпълнен с опасни магии, които накараха мен и

Дмитрий да се отдадем на първичните си инстинкти. Но в последния момент ни попречиха

и до нощта, която прекарахме в хижата, вярвах, че случайния ни сблъсък, предизвикан от

талисмана, ще бъде най-върховното ни физическо изживяване.

- Не осъзнавах, че може да е по–добре, - бях казала на Дмитрий след като вече бяхме

преспали. Малко се срамувах да говоря за това. – През цялото време мислих за това..., което се случи помежду ни.

Той се обърна към мен и придърпа завивките нагоре. Хижата беше студена, но под

завивките бе топло. Предполагах, че трябваше да си облечем дрехите, но всъщност бе

последното нещо, което исках да правя. Усещането да притискам кожата си до неговата

беше прекрасно.

- Аз също.

- Наистина? – попитах изненадана. – Помислих... не знам. Мислих си, че си твърде

дисциплиниран, за да се поддадеш. Реших, че се опитваш да забравиш.

Дмитрий се засмя и целуна врата ми.

- Роуз, как да забравя, че съм стоял гол до някоя толкова красива като теб? Стоях буден

много нощи, припомняйки си всеки детайл. Повтарях си постоянно, че не е редно, но ти си

незабравима. – Устните му се плъзнаха по ключицата ми и ръката му придърпа таза ми. –

Ти се запечата в съзнанието ми завинаги. И няма нищо, нищо на този свят, което да

промени факта.

И точно тези спомени ми пречеха да разбера, че предприех това пътуване, за да го убия, защото той се превърна в стригой. И същевременно... точно заради тези спомени трябваше

да го унищожа. Нужно ми бе да го запомня като мъжа, който ме обича и който ме

прегръща в леглото. Трябваше да си спомням, че онзи мъж нямаше да пожелае да остане

чудовище.

Не бях особено въодушевена, когато Сидни ми показа колата, особено след като аз й дадох

парите, за да я купи.

- С това ли ще пътуваме? – възкликнах. – Ще може ли да стигне дотам изобщо? –

Пътуването щеше да отнеме поне седем часа.

Тя ме изгледа шокирано.

- Ама ти сериозно ли? Знаеш ли какво е това? Ситроен от 1972. Тези коли са удивителни.

Имаш ли представа колко трудно са се сдобили с колата, когато още съществуваше

Съветския Съюз? Още не мога да повярвам, че човека ми я продаде. Явно е абсолютен

невежа.

Знаех много малко за ерата на СССР и още по–малко разбирах от класически коли, но

Сидни погали лъскавия червен капак на колата, сякаш бе влюбена в нея. Кой би

предположил? Тя разбираше от коли. Може и да беше ценно умение, но просто аз не го

оценявах. Аз предпочитах лъскавите, чисто нови спортни коли. Ако трябва да съм честна, колата нямаше никакви кръпки или ръжда, и като изключим старомодния външен вид,

изглеждаше чиста и поддържана.

- Ще запали ли? – попитах.

Изражението й стана още по-объркано, ако това бе възможно.

- Разбира се!

И наистина запали. Двигателят замърка равномерно и докато постепенно увеличаваше

оборотите си, разбрах защо бе очарована. Тя искаше да кара и аз почти изтъкнах

аргумента, че я купихме с мои пари. Обаче когато видях как благоговее пред вида й, реших

да не заставам между Сидни и колата.

Бях доволна, че тръгнахме веднага, в късния следобед. Ако пътят наистина криеше толкова

опасности, както говореха всички, не исках да сме навън, когато се стъмни. Сидни се

съгласи, но каза, че може да изминем по – голямата част от разстоянието преди залез и да

останем да пренощуваме на някакво място, което знаела. И на сутринта щяхме да

пристигнем.

Колкото повече се отдалечавахме от Омск, толкова по–усамотен ми се струваше района.

Оглеждах всичко подробно и започнах да разбирам причините, поради които Дмитрий