i 6bbe1fb40ba7fe1e

обичаше земята. Вярно, че на пръв поглед изглеждаше безплодна и покрита с шубраци, но

пролетта раззеленяваше равнините, а недокоснатата дива природа и цялата й красота

навяваха носталгия. Донякъде ми напомняше за Монтана, и въпреки това си имаше

собственото очарование.

Реших да използвам увлечението на Сидни по колите като повод за разговор.

- Знаеш ли много за колите? – попитах я.

- Някои неща, - отговори тя. – В моето семейство баша ми е алхимикът, а майка ми –

механикът.

- Наистина ли? – попитах учудено. – Струва ми се... необичайно. – Разбира се, едва ли

точно аз трябваше да оспорвам коя роля се пада на мъжете и коя на жените. Като се има

предвид, че живота ми бе посветен на битките и убиването, едва ли можеше да се каже, че

и моята професия е типично женска.

- Тя е много добра и ме научи на много неща. Не бих имала нищо против да върша тази

работа, за да се издържам. Не бих отказала и да отида в колеж. - Долових горчива нотка в

гласа й. – Предполагам, че има много други неща, с които бих искала да се занимавам.

- А защо да не можеш?

- Аз трябваше да съм следващият алхимик в семейството. Сестра ми... ами, тя е по–голяма

и обикновено по–голямото дете наследява професията. Но тя е... един вид... безполезна.

- Доста грубичко.

- Да, може би. Но тя не би се справила с нещо подобно. Когато опре до това да подреди

колекцията си от червила, е неудържима. Но да управлява мрежите и хората, като нас? Не, никога няма да бъде способна да го направи. Татко казва, че аз съм единствената способна

да се справи.

- Това си е комплимент.

- Предполагам.

В този момент Сидни изглеждаше толкова тъжна, че съжалих, задето подхванах темата.

- Ако можеш да отидеш в колеж, какво би учила?

- Гръцка и Римска архитектура.

Добре че не бях зад волана, защото сигурно щях да изхвърча от пътя.

- Сериозно?

- Знаеш ли нещо по въпроса?

- Ъм, не.

- Изумително е. – Тъжното изражение бе заменено от ново, възхитено – тя изглеждаше

почти толкова влюбена, както и по–рано с колата. Чак сега осъзнах защо хареса гарата. –

Изобретателността, която се изисква да сътвориш нещо такова... е просто нереална. Ако

Алхимиците не ме върнат обратно в Щатите след като приключим тук, се надявам да ме

разпределят в Гърция или Италия.

- Ще е супер.

- Да. – Усмивката й се изпари. – Но няма гаранция, че ще получиш това, което искаш от

пътуването ни.

Тя замълча и аз реших, че щом успях да я склоня дори на този кратък разговор, си беше

малка победа..

Оставих я да си мисли за своите класически коли и архитектура, докато моите собствени

мисли се скитаха из многото ми задачи. Стригои. Дълг. Дмитрий. Дмитрий винаги...

Всъщност, Дмитрий и Лиса. Никога не знаех кой от двамата ще ми причини повече болка.

Днес, когато се унесох, докато колата се поклащаше леко, се отправих към Лиса,

благодарение на скорошното посещение на Ейдриън в сънищата ми.

Тук, в Русия, се свечеряваше – това означаваше, че в Монтана е ранно утро. Разбира се, тъй като училището бе преминало на нощна програма, и за тях бе технически нощ,

независимо че слънцето грееше. Бе почти време да загасят светлините и скоро всеки

трябваше да бъде в собственото си легло. Лиса бе с Ейдриън в неговата стая в квартирата

за гости. Ейдриън, също като Ейвъри, бе завършил, но като единственият, за който беше

известно, че използва Духа, можеше да остане в училището за неопределено време и да

работи с Лиса. Те бяха прекарали дълга, изтощителна нощ, работейки над процеса по

влизане в чуждите сънища и сега стояха един срещу друг на пода. Лиса въздъхна и се

сгромоляса на пода по гръб, протягайки ръце над главата си.

- Напълно безполезно е, - изръмжа тя. – Никога няма да го науча.

- Никога не съм предполагал, че ще се откажеш, братовчедке. – Гласът на Ейдриън

звучеше насмешливо, както винаги, но усещах, че и той е изтощен. Те не бяха истински

братовчеди; просто обръщение, което благородниците използваха помежду си от време на

време.

- Не разбирам как го правиш.

- Не зная как да ти го обясня. Само си мисля за това... и то се случва. – Той вдигна рамене

и извади цигарите, които винаги носеше със себе си. – Имаш ли нещо против да запаля?

- Да, - каза тя. За моя изненада той ги остави. Какво по дяволите? Мен никога не ме попита

дали имам против да запали – а аз не обичах да пуши около мен. Всъщност, през

половината от времето можех да се закълна, че го прави, за да ме дразни, в което нямаше

логика. Ейдриън бе надраснал възрастта, в която момчетата се опитват да привлекат

вниманието на момичетата, като ги дразнят.

Той се опита да обясни процеса.

- Просто мисля за тези, които искам и един вид... не знам. Разпростирам съзнанието си към

тях.

Лиса седна и кръстоса краката си.

- Звучи подобно на описанието на Роуз, когато ми обясняваше как успява да ме разчете.

- Може би е на същия принцип. Виж, отне ти доста, докато научиш как да използваш

аурите. Не е по–различно. И ти не си единствената със затруднения да научи нещо. Аз едва

сега успях да усъвършенствам лекуването на драскотини, а ти може да върнеш мъртвец от

гроба, което – може да ме помислиш за луд – за мен си е тежката артилерия. – Той спря за