i 6bbe1fb40ba7fe1e

Сидни стоеше с гръб към мен, загледана в далечината, с одеало увито плътно около нея.

Косата й бе разрошена от съня и изглеждаше по–малко златиста на бледото осветление.

- Хей, – започнах колебливо. – Добре ли си?

Тя се обърна към мен. Едната й ръка придържаше одеалото, другата си играеше с

кръстчето около врата й. Спомних си коментарите на Ейдриън за религията й.

- Не мога да спя, – каза безизразно.

- Заради… заради мен ли е?

Тя не отговори, а се обърна обратно към прозореца.

- Виж, - казах безпомощно. – Ако има нещо, което мога да направя… Имам предвид, освен

да се отметна и да прекратя това пътуване…

- Ще се справя, – каза тя. – Просто това е наистина странно. Справям се с всички вас, но

не и само с теб, разбираш ли?

- Може би ще успеем да ти уредим собствена стая, ако това ще помогне. Имам пари.

Тя поклати глава.

- Просто два дни са все пак.

Не знаех какво друго да кажа. Не ми беше приятно да се занимавам с нея, но от друга

страна и не исках тя да страда. Гледайки я да си играе с верижката, ми се прииска да й

кажа нещо утешаващо. Разговор относно Бог ми се струваше приемлив, но някак си не ми

се щеше да й признавам как всеки ден се съмнявах в неговото съществуване.

- Добре, – казах накрая. – Просто ме уведоми, ако промениш мнението си.

Върнах се в леглото и заспах учудващо бързо, макар че се притеснявах, че Сидни ще стои

в коридора цялата нощ. Все пак, когато се събудих на сутринта, тя беше свита в леглото си.

Очевидно беше толкова уморена, че дори страхът от мен не я бе спрял от мечтаната

почивка. Станах тихо и се преоблякох, захвърляйки шортите и тениската, в които спях. Бях

гладна и предположих, че Сидни може и да дремне повече, ако не съм около нея.

Ресторантът беше в следващия вагон и все едно беше излязъл от стар ретро филм.

Елегантни бургундени покривки покриваха масите от тъмно дърво, заедно с цветни

стъклени чаши, подредени по тях. Всичко това придаваше античен вид на помещението.

Приличаше повече на ресторант, който мога да открия по улиците на Санкт Петербург,

отколкото на вагон за хранене. Поръчах си нещо, което смътно напомняше на препечена

филийка, само дето имаше сирене отгоре. Вървеше с наденички, както, изглежда – и

всичко друго. Тъкмо привършвах, когато Сидни се появи. Щом я бях срещнала първия път, си бях помислила, че облеклото – костюмът - е само заради Найтингейл. Тя ме изгледа

като един от онези хора, които просто не притежават дънки и тениски. Беше облечена в

тъмен тесен панталон и зелен пуловер. С моите дънки и грейка се чувствах мърлява до

нея. Косата й бе прилежно сресана и пригладена. Въпреки това имаше леко разрошен вид, предположих, че той никога не изчезва, колкото и да се опитва. В това отношение поне, конската ми опашка бе идеално оформена.

Тя се плъзна срещу мен и си поръча омлет, когато един сервитьор се появи, отново

говорейки на руски.

- Как го научи? – попитах.

- Кое, руският ли? – тя сви рамене. – Трябваше да го науча, докато пораствах. Както и

няколко други езика.

- Уау. – аз също бях започвала да уча други езици и се справях трагично във всички тях. Не

бях мислила за това, но сега, на това пътуване, заради Дмитрий, ми се щеше да бях

научила руския. Предполагам, че не беше твърде късно и знаех няколко фрази, но… си

беше мисия невъзможна.

- Сигурно се налага да научаваш доста неща покрай тази работа, – подметнах, чудейки се

какво ли е да бъдеш част от международна организация, която да общува с всички

правителства и да има връзки навсякъде. Нещо друго ме осени. - Ами онова нещо, което

използва, за да разрушиш тялото на стригоя?

Тя се усмихна. Почти.

- Е, казах ти, че Алхимиците започват като група от хора, опитващи се да правят разни

отвари, нали? Това е един химикал, който разработихме, за да изчезват по–бързо телата.

- Можеш ли да го използваш, за да убиеш някой от тях? – попитах. Да неутрализираш

стригой с помощта на някакво шишенце беше далеч по–лесно от обичайните начини –

обезглавяване, изгаряне, пронизване с кол.

- Опасявам се, че не. Работи само на трупове.

- По дяволите, – отвърнах. Почудих се дали не крие други отвари в ръкава си, но реших, че

е добре да регулирам броя на въпросите си дневно. – Какво ще правим, щом стигнем

Омш?

- Омск. – поправи ме тя. – Ще си наемем кола и ще изминем останалата част от пътя с нея.

- Била ли си там? В селото?

Тя кимна.

- Веднъж.

- Какво представлява? – попитах, изненадана да чуя любопитна нотка в гласа си. Настрана

от пътешествието ми да намеря Дмитрий, имаше една част от мен, която искаше да се

вкопчи във всичко, което бе останало от него. Исках да знам всичко за него, което не знаех

преди. Ако училището ми бе дало неговите вещи, щях да спя с тях всяка нощ. Но стаята

му бе почистена доста бързо, във всеки случай. Сега можех само да събера парченцата,

останали ми от него, сякаш това щеше да го задържи при мен по някакъв начин.

- Също като всеки друг дампирски град, предполагам.

- Никога не съм ходила в такъв.

Сервитьорът сложи омлета пред Сидни и за момент тя застина с вилицата във въздуха.

- Сериозно? Мислех си, че всички вие… е, знам ли…

Поклатих глава.