i 6bbe1fb40ba7fe1e

в библиотеката на Академията ”Свети Владимир”. Изстенах:

- О, не, само не днес!

- Защо не днес? Защо не всеки ден?

Обърнах се и съзрях красивото лице на Ейдриън Ивашков. Ейдриън беше морой,

племенник на кралицата, човек, когото бях изоставила заедно с предишния си живот, за да

тръгна на сегашната си самоубийствена мисия. Имаше страхотни смарагдови очи, по които

много момичета въздишаха, особено щом бяха съчетани с леко разрошена кестенява коса.

Той също беше влюбен в мен и бе главната причина, поради която разполагах с толкова

много пари по време на това пътуване.

- Съгласна съм, – признах. – Предполагам, че трябва да съм благодарна, ако се появяваш

само веднъж седмично.

Той се ухили и седна на един от подплатените дървени столове. Беше висок, със завидна

мускулатура, като повечето морои.

- Разстоянието разпалва любовта, Роуз. Не искам да ме приемаш за даденост.

- Няма такава опасност, не се безпокой.

- Предполагам, че не желаеш да ми кажеш къде се намираш?

- Не.

Освен Лиса, Ейдриън бе единственият друг морой, който си служеше със силата на Духа, и

талантите му включваха появяването му в сънищата ми – както и разговорите, често пъти

непоканен. Беше същинска благословия, че всемогъщите му сили не му позволяваха да

разбере местонахождението ми.

- Убиваш ме, Роуз – рече той мелодраматично. – Всеки ден е агония без теб. Празнота.

Самота. Мисля за теб, чудя се дали си още жива. – Говореше преувеличено, нещо

характерно за него. Рядко взимаше нещата на сериозно. Духът имаше склонност да

разклаща психиката на хората и макар и да се бореше срещу това, не бе незасегнат. Под

цялата сантименталност усещах доза истина. Без значение от думите му, на него наистина

му пукаше за мен.

Скръстих ръце.

- Е, очевидно все още съм жива. Така че предполагам, можеш да ме оставиш да поспя.

- Колко пъти трябва да ти казвам? Ти спиш.

- И все пак се изморявам, когато ти говоря.

Това го разсмя.

- О, наистина ми липсваш! – усмивката угасна. – И на нея й липсваш.

Вцепених се. На нея. Дори не си направи труда да произнесе името й. Нямаше съмнение за

кого говореше.

Лиса.

Дори да кажа името й ми причиняваше болка, особено след като я видях предната нощ. Да

избера между Лиса и Дмитрий се бе оказало най–трудното решение в живота ми, а

миналото време не правеше изборът по–лек. Може би бях избрала него, но да съм далеч от

нея, означаваше все едно да съм с отрязана ръка, особено заради специалната ни връзка.

Ейдриън ме изгледа отново, все едно можеше да прочете мислите ми.

- Виждаш ли я?

- Не, – отвърнах, отказвайки да призная, че я бях видяла само преди броени часове. Нека

си мисли, че съм се отърсила от това. – Това вече не е животът ми.

- Разбира се. Животът ти сега е тази безумно опасна мисия.

- Няма да разбереш нищо, което не включва алкохол, цигари и леки жени.

Той поклати глава.

- Ти си тази, която искам, Роуз.

За нещастие му вярвах. Само че щеше да е много по-лесно, и за двама ни, ако пренасочеше

чувствата си към някоя друга.

- Е, може и да се чувстваш по този начин, но ще трябва да продължиш с чакането.

- Още дълго?

Той ме питаше всеки път и всеки път наблягах на това колко дълго щеше да е, и как той

губи времето си. Но замисляйки се за Сидни, се поколебах.

– Не зная.

Надежда разцъфна на лицето му.

- Това е най–оптимистичното нещо, което си ми казвала досега.

- Не се надявай прекалено много. „Не зная” може да означава един ден, или една година.

Или пък никога.

Намръщената му физиономия се върна и трябваше да призная, че беше сладка.

- Ще се надявам, че ще е „един ден”.

Мисълта за Сидни предизвика въпрос в ума ми.

- Eй, някога да си чувал за Алхимиците?

- Разбира се, – отвърна.

Типично.

- Естествено, че си.

- Защо? Да не се натъкна на тях?

- Нещо от този сорт.

- Какво си направила?

- Защо си мислиш, че съм направила нещо?

Той се разсмя.

- Алхимиците се появяват само при опасност, ти носиш неприятностите със себе си,

където и да отидеш. И все пак бъди внимателна. Религиозни фанатици са.

- Това е доста пресилено, – рекох. Вярата не Сидни не ми се струваше лошо нещо.

- Просто не им позволявай да те превземат, – намигна ми той. – Обичам те заедно с

всичките ти грехове.

Започнах да му казвам как Сидни сигурно няма шанс за избавление, но той прекъсна

видението и отново заспах. Само че, завръщайки се в собствените си сънища, се събудих.

Около мен, влакът шумеше успокоително, докато се носехме през руската провинция.

Лампата ми още бе запалена, а светлината – прекалено ярка за сънените ми очи. Пресегнах

се да я изключа и забелязах, че леглото на Сидни беше празно.

Вероятно е отишла в банята, помислих си. И все пак, се почувствах странно. Тя и групата

й от Алхимици все още представляваха мистерия за мен и се притеснявах, че може да

замисля някакъв план. Ами ако се бе измъкнала да се срещне с някой заговорник? Реших, че трябва да я открия.

Признавам си, нямах идея къде може да се е дянала на един влак с такива размери, но

логиката никога не ме беше предавала досега. Нямаше причина да го прави и този път. За

щастие, след като обух обувките си и излязох във фоайето на купето ни, видях, че няма да

търся дълго.