i 6bbe1fb40ba7fe1e

завърши миналата година, но ще ми помага със задълженията ми. Сигурен съм обаче, че

далеч би предпочела да прекарва времето си с някой на нейната възраст.

Ейвъри се усмихна и за пръв път Лиса й обърна внимание. Беше красива. Ослепителна.

Лиса също бе хубава, с тази руса коса и зелени очи, като на всички членове на семейството

й. По мое мнение беше доста по – красива от Ейвъри, но, застанала до по–възрастното

момиче, тя се чувстваше доста обикновена. Ейвъри бе висока и слаба, като всички морои, но по тялото й имаше привлекателни извивки. Дългата й кафява коса и сиво–сини очи

допълваха картинката.

- Обещавам да не ти създавам много главоболия. И ако искаш, мога да ти дам няколко

съвета относно кралския двор. Чух, че ще се местиш да живееш там.

Моментално защитните стени на Лиса се вдигнаха. Разбра какво се случваше. Не само

Татяна бе изместила Кирова, но бе й пратила опашка. Красива компаньонка, която да я

шпионира и да се опитва да я нагоди според стандартите на кралицата. Лиса бе вежлива, когато заговори, но в гласа й се усещаше ледена нотка.

- Това ще е страхотно. Напоследък съм доста заета, но мога да се опитам да намеря време.

Нито Кирова, нито Лазар долавяха скрития смисъл на думите й, но някакъв проблясък в

очите на Ейвъри й подсказа, че съобщението е достигнало благополучно.

- Благодаря, – отвърна Ейвъри. Може и да грешах, но нещо в лицето й разкриваше болка. –

Сигурна съм, че все ще измислим нещо.

- Добре, добре, – каза господин Лазар, нехаещ за драмата, развиваща се около него. –

Може би ще заведеш Ейвъри до къщите за гости? Тя ще отседне в Източното крило.

- Разбира се, – отвърна Лиса, мечтаейки си за всичко, но не и това. Тримата – Лиса, Ейвъри

и Кристиан тъкмо тръгваха, когато две момчета влязоха в стаята. Единият бе морой –

малко по–млад от нас, а другият бе около двадесетте – пазител, съдейки по суровото му

изражение.

- А, ето те и теб, – махна с ръка за поздрав на момчетата господин Лазар. Постави ръка на

рамото на по–младия и добави: - Това е синът ми Рийд. Ще посещава учебните занятия

тук. Много е развълнуван.

Всъщност, Рийд изглеждаше изключително незаинтересован. Ако някога ми се наложеше

да играя ролята на сърдит тийнейджър, можех да науча почти всичко само от него. Имаше

същите красиви черти като на Ейвъри, само че те бяха пришити към гримаса, която стоеше

очевидно постоянно на лицето му. Господин Лазар представи присъстващите на Рийд.

Неговият единствен отговор бе безцеремонното „Хей”.

- А това е Саймън, пазителят на Ейвъри, – продължи господин Лазар. – Разбира се, докато

сме в зоната на училището, той не трябва да е с нея през цялото време. Знаете

процедурата. Все пак, ще го срещате наоколо.

Надявах се, че не. Не изглеждаше толкова неприятен като Рийд, но имаше някак си сурова

природа, която изглеждаше неестествена дори и за стражите.

Изведнъж почувствах съчувствие към Ейвъри. Ако това бе единствената й компания,

разбирах защо се опитваше да се сприятели така отчаяно с Лиса. Лиса, обаче, даде ясно да

се разбере, че няма да бъде част от плановете на кралицата. С неангажиращ разговор,

двамата с Кристиан изпратиха Ейвъри до покоите й и се оттеглиха. Обикновено Лиса

щеше да остане и да й помогне да се настани, ала не и този път. Не и с всичките тези

заговори около особата й. Върнах се обратно в тялото си, в хотела. Знаех, че не трябва да

съжалявам за живота си в Академията повече, че не трябва да съжалявам самата Ейвъри. И

все пак, лежаща и взираща се в тъмнината, не можех да не извлека отвратително – и

егоистично – заключение от случката. Лиса не бе тръгнала на пазар за най–добра

приятелка.

По всяко друго време щях да се радвам да разуча Москва.

Двете със Сидни бяхме планирали пътуването така, че когато влакът ни пристигнеше там, да имаме няколко часа, преди да се качим на следващия към Сибир. Това щеше да ни

позволи да хапнем нещо, да се разходим, макар че тя искаше да се увери, че ще се

приберем в гарата преди да се е стъмнило. Въпреки очевидните ми супер–умения, не

искаше да рискува.

Нямаше значение за мен как щяхме да прекараме въпросното време. Щом като се

приближавах до Дмитрий, нищо друго не бе от някаква важност. Така че двете със Сидни

крачехме безцелно, наслаждавайки се на гледката, рядко отваряйки уста да проговорим.

Никога не бях ходила в Москва. Градът беше красив, запленяващ и гъмжащ от хора.

Можех да прекарам цял ден там само в пазаруване или посещаване на ресторантите.

Места, за които бях слушала през целия си живот – Кремъл, Червеният Площад, Болшой

Театър – всички те бяха на една ръка разстояние. Въпреки грандиозността на всичко, се

опитах да изключа красивите гледки от ума си, защото… е, защото ми напомняха на

Дмитрий.

Той ми говореше за Русия през цялото време и се кълнеше, че ще заобичам мястото.

- За теб тя ще прилича на приказка! – осведоми ме веднъж. Беше точно преди да навали

първия сняг, на предучилищна практика в късната есен. Въздухът бе влажен и капчици

мъгла покриваха всичко.

- Съжалявам, другарю – отвърнах, извивайки се назад, за да вържа косата си на конска