i 6bbe1fb40ba7fe1e

Като потеглихме, Ейдриън ме информира за нещата в училище. След голямото психическо

премеждие не бях посещавала често ума на Лиса. Оксана бе излекувала тялото ми, но

психически бях още изморена и скърбяща. Въпреки че бях успяла да направя това, което

бях решила, образът на Дмитрий, падащ ли падащ все още ме преследваше.

- Изглежда си била права за връзката на Ейвъри със Саймън и Рийд, - рече Ейдриън. – От

информацията, която успяхме да съберем, разбрахме, че Саймън е бил убит в битка, на

която Ейвъри е била свидетел преди години. Всички мислели, че е цяло чудо, че е оцелял, не са осъзнавали истината.

- И тя е запазила силите си в тайна като останалите от вас, - установих аз. – И после Рийд е

умрял?

- Е, това е странното, - каза Ейдриън и се смръщи. – Никой не може да каже кога е умрял.

Имам предвид, той е царска особа. Бил е със златна лъжица в устата цял живот, нали? Но

на базата на онова, което успяхме да измъкнем от него – което не беше много, тъй като

всички са доста объркани – изглежда, че Ейвъри може нарочно да го е убила и после да го

е съживила.

- Точно както с Лиса, - казах, като се сетих за думите на Саймън по време на битката. –

Ейвъри е искала да я убие, да я съживи и да се свърже с нея. Но защо Лиса от всички

останали?

- Може ли аз да кажа? Защото владее Духа. Сега, когато Духът вече не е тайна, е било

просто въпрос на време Ейвъри да научи за Лиса и мен. Мисля, че Ейвъри е решила, че

като се свърже с Лиса ще увеличи силите си. А и така изсмукваше доста енергия от

другите двама, - Ейдриън поклати глава. – Не се шегувах, когато казах, че усещам Духа

навсякъде в кампуса. Силите, които Ейвъри е имала, за да внуши на толкова много хора, да

замаскира аурата си и кой знае какво още... е, беше смайващо.

Зяпнах в магистралата пред нас, обмисляйки последиците от действията на Ейвъри.

- И затова Рийд беше така объркан, толкова ядосан и винаги готов за бой. Той и Саймън са

попивали всичката тъмна сила, която тя е излъчвала при използването на Духа. Както

става при мен с Лиса.

- Да, само че ти изобщо не си като тези двамата. Със Саймън не беше така очевидно – той

успяваше да запази безразличие, – но и двамата бяха съвсем на ръба. И сега? Вече не са и

на него. И тримата не са.

Спомних си как Саймън гледаше в нищото и как Ейвъри пищеше. Потреперих.

- Когато казваш, че не са и на ръба...?

- Имам предвид, че са напълно полудяли. И тримата ще бъдат настанени в клиника за

душевноболни до края на дните си.

- От това, което ти... ние направихме? – попитах и ахнах.

- Частично, - съгласи се той. – Ейвъри ни атакуваше с всички сили и когато ние

отвърнахме, тогава известно количество... е, мисля, че се е получило нещо като

препълване за умовете им. И честно казано, вземайки предвид състоянията на Рийд и

Саймън от преди, това е щяло да се случи така или иначе. И с Ейвъри също.

- Марк беше прав, - промърморих.

- Кой?

- Другият целунат от сянката, когото срещнах. Казваше нещо, че с Лиса може и да успеем

да се излекуваме от чернотата някой ден. Изисква се голям баланс на силите между

владеещия Духа и целунатия от сянката. Още не разбирам напълно, но предполагам, че

малкият кръг от тримата, в който е била и Ейвъри, не е успял да удържи баланса. Не

мисля, че да се свържеш с повече от един човек е здравословно.

- Хах, - Ейдриън не каза нищо за момент и просто обмисли казаното. Най-накрая той се

засмя. – Леле, не мога да повярвам, че си намерила друг владеещ Духа и целунат от

сянката. Като да намериш игла в купа сено, но това винаги ти се случва. Нямам търпение

да чуя и останалите ти премеждия.

Погледнах встрани и опрях глава на стъклото.

- Всъщност не са много интересни.

Никой от командващите в Академията не знаеше за ролята ми в разкриването на Ейвъри.

Така че никой не ме и питаше кога се връщам. Все още се разчистваше и валяха въпроси

към Ейдриън и Лиса. Духът още беше новият феномен, затова и никой не знаеше какво да

си мисли за случилото се. Ейвъри и свързаните й души бяха отведени, за да им се окаже

помощ и баща й вече беше временно напуснал.

Ейдриън ме записа като гост, от което получих пропуск за кампуса. Като на всички

посетители и на мен ми дадоха списък с това къде можех да ходя, какво мога и какво не

мога да правя. Съвсем спокойно го игнорирах.

- Трябва да тръгвам, - казах веднага на Ейдриън.

Той ме дари с разбираща усмивка.

- Досетих се.

- Благодаря ти..., че дойде да ме вземеш. Съжалявам, че трябва да те оставя... – той махна с

ръка.

- Не ме оставяш. Ти се върна, това има значение. Успях да изтърпя това – мога да почакам

още малко.

Срещнах очите му за миг, стреснах се от топлите чувства, които изведнъж се раздвижиха в

мен. Запазих ги за себе си обаче, като само се усмихнах бързо на Ейдриън преди да тръгна

през кампуса.

Получих доста странни погледи, докато отивах до стаята на Лиса. Часовете тъкмо

свършваха, затова напливът на ученици беше голям – хора, бързащи да идат или да излязат

някъде. И все пак, когато се разминавах с тях, чувах само тишина, хората спираха да се

движат и говорят. Сетих се как беше, когато с Лиса се бяхме върнали в училище след