i 6bbe1fb40ba7fe1e

курва за стригой. Не казвах нищо определено по този въпрос, надявайки се, че като не

говорех за това, може би нямаше да бъде реално.

Сега, с Лиса, трябваше да приема реалността и всичко останало и наистина да ги

почувствам: бях убила мъжа, когото обичах.

Почукване на вратата ни извади от света, в който бяхме само аз и тя. Тя погледна

часовника изумена, че почти минаваше вечерният час. Зачудих се дали щяха да ме изгонят.

Но когато Лиса отвори вратата – след като набързо подсуших лицето си – патрулиращият

дойде с друго съобщение.

- Албърта иска да те види, - каза ми жената. – Реши, че може да си тук.

С Лиса си разменихме погледи.

- Кога? Сега? – попитах аз.

Жената сви рамене.

- От начина, по който звучеше? Да, бих казала сега. Или скоро, - и тя затвори вратата.

Албърта беше капитан на пазителите в кампуса и когато казваше, хората действаха.

- Чудя се за какво ли е това? – попита Лиса.

Изправих се, не ми харесваше, че си тръгвах.

- Какви ли не неща, мога да си представя. Ще отида да я видя и после ще ида в

помещението за гостите. Не че ще спя. Вече нямам представа в каква часова зона съм.

Лиса ме прегърна за сбогуване, сякаш и на двете ни беше трудно да се пуснем.

- Успех.

Натиснах дръжката на вратата и се сетих нещо. Свалих сребърния пръстен от пръста си и

го подадох на Лиса.

- Това ли е пръстенът... оо! – тя го обхвана с ръка и лицето й се изпълни с възторг.

- Усещаш ли магията в него? – попитах.

- Да... слаба е, но я има, - тя задържа пръстена на светлина и го огледа. Вероятно нямаше и

да забележи, ако си тръгнех, защото имах чувството, че щеше да го изучава цяла нощ. –

Толкова е странно. Почти веднага усетих как го е направила.

- Марк каза, че вероятно ще ни трябва малко време преди да започнем с лекуването..., но

може би ще можеш да разбереш как да правиш заклинания, докато чакаме?

Отдалечените й зелени очи още гледаха пръстена.

- Да... мисля, че ще мога.

Усмихнах се на развълнуваността й и отново понечих да си тръгна, но тя хвана ръката ми.

- Ей... Роуз... знам, че ще те видя утре, но...

- Но какво?

- Просто исках да кажа, че след всичко, което стана... е, не искам отново да се разделяме

така. Имам предвид, знам, че не можем да сме заедно всяка секунда – това и без друго ще

си е зловещо, – но не сме свързани без причина. Писано ни е да се грижим една за друга и

да заставаме една зад друга.

Думите й ме накараха да настръхна, сякаш бяхме свързани от сили, по-могъщи от нас

самите.

- Ще бъдем.

- Не, имам предвид... ти винаги си тук за мен. Винаги, когато съм в опасност, идваш да ме

спасиш. Вече не.

- Не искаш да те спасявам повече?

- Не това имах предвид! Искам и аз да съм там за теб, Роуз. Щом мога да мятам крошета, мога всичко. Макар че наистина боли, - тя въздъхна безсилна. – Боже, говоря несвързано.

Виж, работата е, че ако ти се наложи да отидеш някъде сама, вземи ме със себе си. Не ме

оставяй.

- Лис...

- Говоря сериозно, – светналата й красота гореше от решителност и целенасоченост. –

Срещу каквито и обстоятелства да ти се налага да се изправиш, аз ще бъда там за теб. Не

отивай сама. Закълни ми се, че ако някога решиш отново да заминеш, ще ме вземеш със

себе си. Че ще го направим заедно.

Понечих да се възпротивя, като милиони страхове изпълниха ума ми. Как можех да

рискувам живота й? И все пак като я гледах, знаех, че е права. За добро или за лошо, бяхме

свързани и не можехме да го избегнем. Лиса бе здраво свързана с душата ми и в битка

щяхме да сме по-силни заедно, отколкото разделени.

- Добре, - рекох, стискайки ръката й. – Заклевам се. Следващият път, когато предприема

нещо глупаво, което може и да ме убие, можеш да дойдеш с мен.

Глава 30

Албърта ме чакаше пред кабинета на административната сграда на пазителите. Ролята на

Албърта като капитан беше забележителна, като се вземеше предвид малобройността на

жените в нашия бранш. Беше към 50-годишна и една от най-здравите жени, които някога

съм срещала. Пясъчната й коса бе прошарена с малко сиво, а годините работа навън бяха

захабили кожата й.

- Добре дошла, Роуз, - каза тя, като се изправи, когато приближих. Със сигурност нямаше

да ме прегърне, защото отношението й по-скоро беше по работа, но фактът, че използва

първото ми име беше доста голям жест от нейна страна. Това, а също мисля, че видях и

някаква искра на облекчение и щастие в очите й. – Да отидем в кабинета ми.

Никога не бях идвала тук. Всички дисциплинарни проблеми, които бях имала с

пазителите, бяха отнасяни до дирекцията. Кабинетът беше обикновен, всичко беше

подредено с военна точност, което не ме изненада. Седнахме една срещу друга и се

подготвих за разпит.

- Роуз, - каза тя, като се приведе към мен. – Ще бъда откровена с теб. Няма да ти изнасям

лекции, нито пък ще настоявам за обяснения. Честно казано, тъй като вече не си ми

ученичка, няма нужда да те питам или да ти казвам каквото и да било.

Точно каквото каза Ейдриън.

- Можете да ми изнесете лекция, - казах й. – Винаги съм ви уважавала и искам да чуя

каквото имате да казвате.

Тънка усмивка премина през лицето й.

- Добре, ето какво. Ти се прецака.

- Брей. Не се шегувахте за откровеността.