i 6bbe1fb40ba7fe1e

Противоречащите си съобщения и всичката сила бяха прекалено много. Последните

защити на Саймън паднаха, когато всичките различни внушения нахлуха в него,

създавайки мощна вълна от Духа. Той се сгромоляса на пода. Владетелите на Духа успяха

да го оставят в безсъзнание с обединените си магии. Лиса и Ейдриън се обърнаха към

Ейвъри, като се обгърнаха един друг, но нямаше нужда.

Веднага щом Духът бе нахлул в Саймън, Ейвъри започна да пищи. И пищеше, пищеше. Тя

хвана главата си с две ръце, звукът от гласа й беше ужасен и стържещ. Лиса и Ейдриън си

размениха погледи, несигурни как да се справят с това.

- За Бога, - извика Ейдриън изтощен. – Как да я накараме да млъкне?

Лиса не знаеше. Тя помисли дали да не иде до Ейвъри и да опита да й помогне, въпреки

всичко, което се бе случило. Но няколко секунди по-късно Ейвъри замлъкна. Тя не изпадна

в безсъзнание като партньорите си. Просто седна там и зяпна. Изражението й вече не беше

с онзи блеснал поглед, който имаше, докато използваше Духа. Просто беше... празно.

Сякаш в нея нямаше абсолютно нищо.

- К-какво стана?- попита Лиса.

Знаех отговора. Духът е преминал от Саймън в нея. Сякаш я е изпържил.

Лиса бе потресена.

Как може да мине от Саймън към нея?

Защото са свързани.

Каза, че е свързана с Рийд!

Така е. Свързана е и с двамата.

Лиса бе прекалено разсеяна, докато се бореше за живота си, но аз бях успяла да забележа

аурите на всички през очите й. Ейвъри – без повече да замаскира своята – притежаваше

златна, точно като тези на Ейдриън и Лиса. Саймън и Рийд имаха почти еднакви, с

обикновени цветове и оградени с черно. Те бяха целунати от сянката, и двамата бяха

върнати от мъртвите от Ейвъри.

Лиса не зададе вече въпроси и просто падна в ръцете на Ейдриън. В това нямаше нищо

романтично, просто отчаяна нужда от страна и на двамата да бъдат близо до приятел.

- Защо дойде? – попита го тя.

- Шегуваш ли се? Как можех да не дойда? Бяхте като пожар с всичкия този извиращ от вас

Дух. Усещах го през целия път от кампуса, - той огледа наоколо. – Боже, имам много

въпроси.

- И ти, и аз имаме, - промърмори тя.

Трябва да тръгвам, казах на Лиса. Почувствах се леко тъжна, че трябва да ги оставя.

Липсваш ми. Кога ще се върнеш?

Скоро.

Благодаря ти. Че беше тук заради мен.

Винаги. Подозирах, че в собственото си тяло се усмихвах. О, и Лиса? Кажи на Ейдриън, че се гордея с него.

Стаята в Академията изчезна. Отново седях на леглото в другата половина на света. Ейб

ме гледаше загрижено. Марк също бе угрижен, но очите му бяха впити само в Оксана,

която лежеше до мен. Изглеждаше малко като Ейвъри, бледа и изпотена. Марк сграбчи

ръката й подивяло, страх го изпълни целия.

- Добре ли си?

Тя се усмихна.

- Просто съм уморена. Ще се оправя.

Исках да я прегърна.

- Благодаря ти, - казах задъхано. – Толкова ти благодаря.

- Радвам се, че помогнах, - каза тя. – Но се надявам, че няма да има нужда да го правя пак.

Беше... странно. Не съм сигурна каква роля изиграх.

- Нито пък аз, - наистина беше странно. Понякога беше сякаш Оксана наистина беше там, бореща се заедно с Лиса и останалите. Друг път усещах, че Оксана е свързана с мен.

Потреперих. Прекалено много умове, свързани заедно.

- Следващият път трябва да си до нея, - каза Оксана. – В истинския свят.

Погледнах към ръцете си, объркана и несигурна какво да мисля. Сребърният пръстен

светна към мен. Свалих го и й го подадох.

- Този пръстен ме спаси. Може ли да те излекува, макар че ти си го направила?

Тя го взе в ръка за миг и после ми го върна.

- Не, но както казах, ще се оправя. Лекувам се бързо сама.

Беше вярно. Бях виждала забележително бързото възстановяване на Лиса преди. Беше част

от това да имаш Духа в себе си. Загледах пръстена и някаква грижа се настани в ума ми.

Беше ми хрумнала още докато пътувах с възрастната двойка към Новосибир, когато бях ту

в съзнание, ту в безсъзнание.

- Оксана... стригой е докосвал този пръстен. И за няколкото мига - в които това стана –

беше сякаш... е, той беше стригой, няма спор. Но сякаш като го държеше бе почти като

преди.

Оксана не отвърна веднага. Тя погледна към Марк и погледите им се срещнаха за дълъг

момент. Той прехапа устна и поклати глава.

- Недей, - каза той. – Това е приказка.

- Какво? – възкликнах аз. Гледах го напрегнато. – Ако знаеш нещоза това – за стригоите –

трябва да ми кажеш!

Марк заговори остро на руски с предупредителен глас. Оксана изглеждаше почти толкова

решена.

- Няма причина да отказваме информация, - отвърна тя. Извърна се към мен с тъжно лице.

– Марк ти е казвал за мороя, когото срещнахме отдавна... другия владеещ Духа?

Кимнах.

– Да.

- Той разказваше доста истории, повечето, от които не мисля, че са истина. Но една от

тях... е, той твърдеше, че е върнал стригой към живота.

Ейб, тих досега, се изсмя.

- Това е приказка.

- Какво? – главата ми се завъртя. – Как?