i 6bbe1fb40ba7fe1e

беше никак лесно. Прелетях от Новосибир до Москва, после до Амстердам, Сиатъл,

Мисула. Четири различни полета. Пет различни летища. И доста тичане. Беше

изморително, но все пак, когато подадох паспорта си на гишето в Сиатъл почувствах нещо

странно... радост и облекчение. Преди да напусна Русия, мислех, че Ейб може би ще се

върне с мен и ще завърши задачата собственоръчно, доставяйки ме едва ли не лично на

наелия го, който и да беше той.

- Наистина се връщаш, нали? – попита той на летището. – В училище? Няма ли да слезеш

на някоя от спирките и да изчезнеш?

Усмихнах се.

- Не. Връщам се в “Св. Владимир”.

- И ще останеш там? – продължи той. Не изглеждаше така опасен, както в Бая, но можех

да доловя твърдостта в очите му.

Усмивката ми се стесни.

- Не зная какво ще стане. Нямам място вече там.

- Роуз...

Вдигнах ръка, за да го спра, изненадана от собственото си установяване.

- Достатъчно. Никакви следучилищни привилегии. Каза, че са те наели, за да ме върнеш

там. Не е твоя работа да казваш какво да правя след това, - или поне се надявах да е така.

Който и да ме искаше обратно, беше някой от Академията. Щях да се върна там скоро.

Бяха спечелили. Услугите на Ейб вече не бяха нужни.

Въпреки победата си той не изглеждаше много щастлив при раздялата. Като погледна

нагоре към входовете за качване, той въздъхна.

- Трябва да минеш през охраната, иначе ще си изпуснеш полета.

Кимнах.

- Благодаря за... – за кое всъщност? Помощта му? - ... за всичко.

Понечих да се обърна, но той докосна рамото ми.

- Само това ли носиш?

Повечето ми дрехи бяха някъде из Русия. Един от другите Алхимици бе намерил някои

мои обувки, дънки и суичър, но така или иначе щях да ги нося само докато се върнех в

Щатите.

- Не ми трябва нищо друго, - отвърнах му.

Ейб вдигна една вежда. Като се обърна към един от бодигардовете си, той леко ме посочи.

Веднага един от тях свали палтото си и го подаде. Мъжът беше слабичък, но палтото

въпреки това беше прекалено голямо за мен.

- Не, няма нужда...

- Вземи го, - нареди Ейб.

Взех го и после за моя изненада, Ейб заразвива шала от врата си. Беше един от най-

хубавите му – кашмирен, изплетен изкусно с прекрасни цветове и повече би се вписал на

Карибите, отколкото тук или Монтана. Понечих да противореча и за това, но лицето му ме

накара да млъкна. Омотах шала около врата си и му благодарих, като се зачудих дали щях

някога да го видя отново. Не си направих труда да попитам, защото имах чувството, че

нямаше да ми каже така или иначе.

Когато най-накрая кацнахме в Мисула след 30 часа, бях доста сигурна, че не искам скоро

да летя със самолет – да речем през следващите пет години. Може би десет. Без никакъв

багаж беше лесно да се измъкна от летището. Ейб беше пратил човек да ме посрещне, но

нямах представа кого са изпратили да ме вземе. Албърта, онази, която определяше

пазителите в “Св. Владимир”, изглеждаше добър избор за това. Или пък може би щеше да

е майка ми. Така и не знаех къде е тя и изведнъж наистина, наистина исках да я видя. И тя

би била логичен избор.

Затова се изненадах също толкова много, когато видях, че човекът, който ме чакаше на

изхода на летището, беше Ейдриън.

Усмивка се разпростря на лицето ми и ускорих крачка. Обвих ръце около него, което

изненада и двама ни.

- Никога не съм била толкова радостна, че те виждам през целия си живот, - казах.

Той ме прегърна леко и после ме пусна, като ме огледа с уважение.

- Сънищата никога не са като истинския живот, малък дампир. Изглеждаш чудесно, - бях

се пречистила след изживяното със стригоите и Оксана беше продължила да ме лекува,

въпреки протестите ми – дори и раните по врата ми, за които тя така и не ме попита. Не

исках никой друг да знае как ги бях получила.

- А ти изглеждаш... – огледах го. Беше облечен хубаво, както винаги, с палто до колената и

зелен шал, който подчертаваше очите му. Тъмно кафявата му коса изглеждаше по онзи

небрежен начин, който той харесваше, ала лицето му – ах, добре. Както бях забелязала

преди, Саймън добре го беше цапардосал. Едно от очите на Ейдриън беше подуто и

обрамчено от синина. Както и да е обаче, като си помислих за него и всичко, което беше

направил... е, нито една от раните нямаше значение. - ... великолепно.

- Лъжкиня, - каза той.

- Лиса не можа ли да излекува посинялото око?

- Това е като медал за честта. Прави ме по-мъжествен. Хайде, каляската те очаква.

- Защо са изпратили теб? – попитах, докато вървяхме към паркинга. – Трезвен си, нали?

Ейдриън не отговори на това.

- Е, училището вече няма официални отговорности за теб, тъй като си напуснала ученичка

и пр. Затова и не са длъжни да дойдат да те вземат. Никой от приятелите ти не може да

напусне кампуса... освен мен. Аз съм си свободна душа, размотавам се. Така че наех кола и

ето ме, - думите му предизвикаха различни реакции у мен. Трогна ме, че бе поел риска да

дойде тук, но се притесних, че училището нямаше отговорности за мен. По време на

всичките си пътешествия се бях връщала в “Св. Владимир”, мислейки академията за мой

дом... и все пак, технически погледнато наистина не беше. Щях да бъда просто посетител.