i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Не знам. Така и не ни каза много, а и детайлите винаги ги променяше. Умът му почти

беше изчезнал и мисля, че половината от казаното си го измисляше, - обясни тя.

- Той е луд, - каза Марк. – Не беше истина. Не се връзвай на фантазиите на един луд. Не

приемай това като фикс идея. Не позволявай да ти стане следващата ревностна цел. Трябва

да се върнеш при твоята свързана душа.

Преглътнах, всяка емоция на света сега се бе заклещила в стомаха ми. Беше ли истина?

Дали владетел на Духа бе върнал стригой към живота? Теоретично... е, владеещите Духа

можеха да лекуват и връщат от мъртнвите, защо не и немъртви? А Дмитрий... Дмитрий

определено изглеждаше като излекуван, когато държеше пръстена. Дали Духът му бе

повлиял и бе докоснал част от старата му същност? В онзи миг бях решила, че семейни

спомени му влияеха...

- Трябва да говоря с този човек, - промърморих.

Не че знаех защо. Приказка или не, беше прекалено късно. Бях го направила. Бях убила

Дмитрий. Нищо не можеше да го върне сега, никакво чудо на Духа. Сърцето ми задумка

бързо и едва успявах да дишам. В главата си го видях как пада, пада... пада вечно с кола в

гърдите си. Дали щеше да каже, че ме обича? Щях да се питам това до края на живота си.

Агония и скръб ме изпълниха, макар че в същото време бях и облекчена. Бях освободила

Дмитрий от злото. Бях го дарила с мир, като му дадох това щастие. Може би той и Мейсън

бяха заедно, някъде в Рая, упражнявайки се като пазители. Бях направила правилното

нещо. Не биваше да съжалявам.

Неосъзнаваща чувствата ми, Оксана коментира последните ми думи.

- Марк не се шегуваше. Този човек е луд, дори и да е още жив. Последният път, когато го

видяхме, едва можеше да завърже разговор или да използва магията си. Той започна да се

крие. Никой не знае къде е, освен може би брат му.

- Достатъчно, - предупреди Марк.

Вниманието на Ейб обаче бе привлечено. Той се наклони напред, с хапливо изражение,

както винаги.

- Как се казва този мъж?

- Робърт Дору, - каза Марк след няколко мига колебание.

Не беше някого, когото понзавах и осъзнах колко безпполезно беше всичко това. Този

човек бе изгубена кауза и вероятно си бе измислил цялата история за спасяването на

стригоя заради лудостта си. Дмитрий го нямаше. Тази част от живота ми беше свършила.

Трябваше да се върна при Лиса.

Тогава забелязах, че Ейб беше доста съсредоточен.

- Познаваш ли го? – попитах.

- Не. А ти?

- Не, - огледах внимателно лицето на Ейб. – Обаче изглеждаш сякаш знаеш нещо, Змей.

- Чувал съм за него, - заяви Ейб. - Той е извънбрачна кралска особа. Баща му имал връзка и

резултатът е Робърт. Баща му всъщност го включил в семейството. Робърт и полубрат му

израснали доста близки, макар че много малко знаят за това, - разбира се, че Ейб ще знае

нещо. – Дору е фамилията на майката на Робърт.

Не се изненадах. Дору не беше кралска фамилия.

- Как се казва баща му?

- Дашков. Трентън Дашков.

- Това, - казах му, - е име, което знам.

Бях срещала Трентън Дашков преди години, когато придружавах Лиса и семейството й

през ваканционните партита в двореца. Трентън беше стар и прегърбен тогава, почти на

ръба на смъртта. Мороите често живееха до над сто години, но той беше достигнал 120,

което беше доста, дори за техните стандарти. Нямаше и следа от извънбрачен син, но

законният син на Трентън беше там. Бях танцувала с него, беше ми показал невероятния

дворец.

- Трентън е бащата на Виктор Дашков, - казах. – Казваш, че Робърт Дору е полубрат на

Виктор Дашков.

Ейб кимна, като все още ме гледаше отблизо. Ейб, както отбелязах, знаеше всичко.

Вероятно знаеше и историята ми с Виктор.

Оксана се намръщи.

- Виктор Дашков е важен, нали? – в отдалечената им къща в Сибир, тя беше далеч от

политиката на мороите, не знаеше, че човекът, който можеше да бъде крал, сега беше в

затвор.

Засмях се, но не защото имаше нещо смешно в това. Всичко това беше невероятно и

истерията ми беше напът да отприщи полуделите чувства в мен. Бяс. Смирение. Ирония.

- Какво е толкова смешно? – попита Марк изумен.

- Нищо, - казах, като знаех, че ако не спра да се смея, щях да заплача. – Там е работата.

Изобщо не е смешно.

Какъв прекрасен обрат в живота ми. Единственият жив човек, който може би знаеше нещо

за спасяването на стригой, бе полубрат на най-големия ми жив враг, Виктор Дашков. И

единственият, който може би знаеше къде е Робърт, бе самият Виктор. Виктор знаеше

много за Духа и сега разбрах откъде бе научил за него.

Не че имаше значение. Нищо от това вече нямаше значение. Самият Виктор вероятно би

бил способен да се превърне стригой, ако това би ми навредило. Дмитрий бе умрял от

моята ръка. Нямаше го, бях го спасила по единствения начин, който знаех. Трябваше да

избирам между него и Лиса веднъж преди и бях избрала него. Сега не можеше да става и

дума за това. Бях избрала нея. Тя беше реална. Беше жива. Дмитрий беше минало.

Зяпах разсеяно стената и сега погледнах нагоре, за да срещна погледа на Ейб.

- Добре, старче, - рекох. – Опаковай и ме изпрати у дома.

Глава 29

Полетът сякаш беше 30 часа. Стигането от средата на Сибир до средата на Монтана не