i 6bbe1fb40ba7fe1e

бягството ни. Крачеха зад нас през закусвалнята и получавахме същото отношение от

съучениците си.

Може би беше просто въображението ми, но този път ми се струваше по-зле. Изглеждаха

ми по-шокирани. Мълчанието бе по-тежко. Последният път мислех, че хората са решили,

че сме избягали един вид за забавление. Този път никой не знаеше защо наистина си бях

тръгнала. Бях се прославила като герой след атаката в училище, за да напусна и да

изчезна. Мисля, че някои от съквартирантите на Лиса решиха, че виждат призрак.

Игнорирането на клюките и чуждите мнения бе нещо, в което имах опит и затова минах

бързо покрай зяпачите без да поглеждам назад, като се качих по стълбите два пъти по-

бързо. Затворих се за чувствата на Лиса, когато влязох в коридорчето. Изглеждаше ми

глупаво, ала исках да съм изненадана. Исках просто да отворя очи и да я видя лично, без

да бъда предупредена как се чувства или за какво си мисли. Почуках на вратата.

Ейдриън беше казал, че да ме вижда в сънищата си не можело да се сравнява с виждането

на живо. Същото важеше и за Лиса.

Да бъда в главата й изобщо не беше като това да съм близо до нея в реалността. Вратата се

отвори и сякаш видение се материализира пред мен, някакъв небесен вестоносец се спусна

отгоре. Никога не съм била далеч от нея толкова дълго и след всичкото това време, част от

мен се запита дали не си въобразявам.

Ръката й покри устата й и тя ме зяпна с ококорени очи. Реших, че и тя се чувства по същия

начин – дори не е била предупредена за посещението ми. Просто й бяха казали, че се

връщам “скоро”. Нямаше съмнение, че и за нея изглеждах като привидение.

И с това завръщане..., сякаш излизахме от пещера – в каквато бях почти пет седмици – на

ярката дневна светлина. Когато Дмитрий бе превърнат се чувствах сякаш съм загубила

част от душата си. Когато напуснах Лиса, друга част изчезна. Сега, когато я виждах...

започнах да осъзнавам, че душата ми може би можеше да се излекува. Може би можех да

продължа, въпреки всичко. Още не се чувствах цяла на 100 процента, ала присъствието й

запълваше онази липсваща част от мен. Почувствах се себе си, както не бях от години.

И между нас висна мълчаливия свят на въпросите и объркването. Въпреки всичко, през

което минахме с Ейвъри, все още имаше много неразрешени проблеми от времето, когато

напуснах училище за пръв път. И за пръв път, откакто стъпвах обратно на територията на

Академията, се уплаших. Уплаших се, че Лиса може да ме отхвърли или да ми се

разкрещи за стореното.

Вместо това тя се хвърли с огромна прегръдка към мен.

- Знаех си, - рече тя. Вече се давеше в сълзи. – Знаех си, че ще се върнеш.

- Разбира се, - промърморих, опряна в рамото й. – Казах, че ще се върна.

Най-добрата ми приятелка. Върнах си най-добрата приятелка. Ако имах нея, можех да се

възстановя от станалото в Сибир. Можех да продължа живота си.

- Съжалявам, - каза тя. – Толкова съжалявам за това, което направих.

Отдръпнах се изненадана. Влязох в стаята и затворих вратата зад нас.

- Съжаляваш? За какво трябва да съжаляваш? – въпреки радостта, че я виждах, бях дошла

тук, очаквайки тя още да ми е ядосана задето си тръгнах. Нищо от цялата каша с Ейвъри

нямаше да се случи, ако бях останала. Аз бях виновна.

Тя седна на леглото си с навлажнени очи.

- За това, което казах..., когато си тръгна. Нямах право да казвам тези неща. Нямам право

да те контролирам. И се чувствам ужасно, защото... – тя закри очите си с ръка, опитвайки

се да избърше сълзите. – Чувствам се ужасно, защото ти казах, че не бих върнала

Дмитрий. Имам предвид, знам, че нямаше значение, но все пак трябваше да предложа...

- Не, не! – строполих се пред нея и хванах ръцете й, все още изпълнена с благоговение, че

съм с нея. – Погледни ме. Няма за какво да съжаляваш. И аз казах неща, които не

трябваше. Случва се, когато хората са разстроени. Никоя от нас не трябва да се обвинява

за това. А относно връщането му...

Въздъхнах.

- Отказът ти беше правилното нещо. Дори и да го бяхме намерили преди да се превърне,

нямаше да има значение. Не можеш да се обвържеш с повече от един човек и да си в

безопасност. Именно това се е объркало в Ейвъри, - е, това беше част от обърканите неща

в нея. Манипулацията и злоупотребата със силите също бяха изиграли голяма роля.

Риданията на Лиса заглъхнаха.

- Как го направи, Роуз? Как беше там накрая, когато имах нужда от теб? Как знаеше?

- Бях с друг владетел на Духа. Срещнах я в Сибир. Тя може да достигне умовете на хората

– на всеки, не само този, с когото е свързана – и да комуникира. Както е можела и Ейвъри

всъщност. Оксана се вмъкна в мен, докато аз бях свързана с теб. Наистина беше странно

как нещата се случиха, - това поне можех да кажа.

- Още една от силите, които нямам, - рече Лиса печално.

Ухилих се.

- Хей, още не съм срещала владеещи Духа, които мятат крошета като теб. Това си беше

поезия на движението, Лис.

Тя простена, но усетих удоволствието й, когато я нарекох така.

- Надявам се няма да ми се наложи да повторя това никога. Не ми е писано да съм боец, Роуз. Ти си онази, която е за това. Аз съм онази, която чака с моралната си подкрепа и