i 6bbe1fb40ba7fe1e

лекуването, - тя вдигна ръце и ги погледна. – Ъх. Не. Определено не искам повече да удрям

и ритам.

- Но поне сега знаеш, че можеш. Ако някога поискаш да се упражниш...

- Не! – тя се засмя. – Имам прекалено много неща, които да упражнявам с Ейдриън сега, особено след като продължаваш да ми сервираш нови и нови неща, които владеещите

Духа могат да правят.

- Добре. Може би ще е най-добре, ако нещата се върнат към нормалното си състояние.

Лицето й се натъжи.

- Боже, надявам се. Роуз... направих толкова глупави неща, докато Ейвъри беше наоколо, -

през връзката ни усетих най-голямото съжаление: Кристиан. Сърцето я болеше за него и

беше проляла доста сълзи. След като Дмитрий ми беше отнет, знаех какво е да загубиш

този тип любов и се заклех пред себе си, че ще направя нещо, за да й помогна. Но сега не

му беше времето. С нея първо трябваше отново да се свържем.

- Нямало е начин да го предотвратиш, - отбелязах аз. – Тя беше много добра във

внушението, особено когато те караше да пиеш и обезвредяваше защитите ти.

- Да, но не всеки знае това и ще разбере.

- Ще забравят, - казах. – Винаги става така.

Разбирах тревогата й за репутацията й, но се съмнявах, че имаше някаква постоянна

повреда върху нея – като изключа Кристиан. С Ейдриън бяхме анализирали

манипулациите на Ейвъри и бяхме разбрали всичко, след като напаснахме думите на

Саймън, че Лиса ще участва в нещастен инцидент. Ейвъри искаше да направи Лиса да

изглежда нестабилна, но накрая самата тя нямаше силите да я възкреси. Ако Лиса бе

умряла наистина, никой нямаше да разследва толкова много. След седмици лудо, пияно

поведение, загубата на контрол и падането през прозорец щяха да са трагедия, но не и

напълно извън възможностите на реалността.

- Духът си е направо болка за умиране, - обяви Лиса. – Всички искат да се възползват от

теб, и такива, които не го владеят като Виктор, и такива, които го владеят като Ейвъри.

Кълна се, щях да се върна към лечението, ако не бях така параноична относно

самозащитата си срещу такива като Ейвъри. Защо искаше да убие мен, а не Ейдриън?

Защо все аз съм мишената?

Не можах да не се усмихна, въпреки мрачната тема.

- Защото те е искала за приятелка, а него – за гадже. Вероятно е искала момче, което да я

издигне в обществото и не е искала да рискува с убийството му, за да се свържат. Или кой

знае? Може би накрая е щяла да опита и с него. Честно казано не бих се изненадала, ако се

е чувствала заплашена от теб и е искала да се подсигури, че единственият друг владеещ

Духа, който е жена, е под неин контрол. Да си го признаем, Лис. Можем да прекараме

часове в опити да разберем какво е мислела Ейвъри Лазар и пак да не стигнем никъде.

- Така е, така е, - тя се плъзна от леглото и седна до мен на пода. – Но знаеш ли какво?

Имам чувството, че можем да говорим за всичко с часове. Тук си само от десет минути и

сякаш... ами, сякаш изобщо не си си тръгвала.

- Да, - съгласих се аз. Преди да се превърне в стригой, времето с Дмитрий винаги ми се бе

струвало естествено и правилно. Същото беше и с Лиса – само че различен тип

правилност. В скръбта си за Дмитрий почти бях забравила какво е да съм с нея. Те бяха

двете части от мен.

По свръхестествения начин на познаване на мисли, Лиса каза:

- Имах предвид онова, което казах по-рано. Съжалявам за това, което казах и за това, че се

държах сякаш имам право да диктувам живота ти. Защото не е така. Ако решиш да

останеш или да ме пазиш, правиш това по свой избор и доброта. Искам да съм сигурна, че

ти живееш и избираш собствения си живот.

- В това няма нищо “добро”. Винаги съм искала да те защитавам. И още е така, -

въздъхнах. – Просто... просто трябваше да се погрижа за някои неща. Трябваше да се

осъзная и съжалявам, че не успях да оправя нещата с теб съвсем, - имаше още за какво да

се извинявам, но осъзнах, че именно така беше с хората, за които те беше грижа.

Прощавате си един на друг и продължавате.

Лиса се поколеба за миг преди да зададе въпроса си, но знаех, че ще го направи.

- Е... какво стана? Откри... откри ли го...?

Първоначално не мислех, че искам да говоря за това, ала после осъзнах, че имах нужда. И

работата беше там, че няколко различни неща се бяха объркали между Лиса и мен още

преди. Едното беше, че тя ме взимаше за даденост. Другото – че аз не й казвах истината, а

после се чувствах засегната. Ако щяхме да заздравяваме приятелството си и да си простим

една на друга, трябваше да се уверим, че миналото нямаше да се повтори.

- Намерих го, - казах накрая.

И се впуснах в историята, като й казах всичко, което ми се беше случило: пътуванията, Беликови, Алхимиците, Оксана и Марк, необещалите и разбира се, Дмитрий. Както и се

беше пошегувала Лиса по-рано, говорихме с часове. Излях си душата пред нея и тя

слушаше без да ме съди. Лицето й бе състрадателно през цялото време и когато стигнах до

края, вече ридаех, всичката любов, болка и гневът, които бях държала в себе си от нощта

на моста, избухнаха от мен. Не бях казвала на никого в Новосибир къде точно съм била

през времето, прекарано с Дмитрий. Не бях посмяла да кажа на никого, че бях кървава