i 6bbe1fb40ba7fe1e

Прекъснах целувката ни, но не се отделих от ръцете му. Опрях глава на гърдите му.

- Наистина ли съм те спасила?

- Любовта ти беше толкова силна. Любовта ни беше прекалено силна. Дори и немъртвите

не можаха да ни разделят.

Исках да повярвам. Отчаяно. Но този глас, измъчващ ме в главата ми... Лиса. Какво за

Лиса? И тогава се сетих. Лиса и Ейвъри. Трябваше да спася Лиса от Ейвъри. Измъкнах се

от Дмитрий и той ме изгледа изненадано.

- Какво правиш?

- Това не е истинско, - казах. – Това е номер. Ти още си стригой. Не можем да бъдем

заедно, не и тук, не и сред мороите.

- Разбира се, че можем, - болка пронизваше дълбоките му кафяви очи и това късаше

сърцето ми. – Не искаш ли да бъдеш с мен?

- Трябва да се върна при Лиса...

- Остави я, - каза той, посягайки отново към мен. – Остави всичко. Остани тук с мен,

можем да имаме всичко, което някога сме искали, Роуз. Можем да бъдем заедно всеки ден, да се събуждаме заедно всяка сутрин.

- Не, - отстъпих още по-назад. Знаех, че ако не го направех, той отново щеше да ме целуне

и напълно да забравя. Лиса имаше нужда от мен. Лиса беше в капан. С всяка секунда си

спомнях всичко за Ейвъри. Всичко беше илюзия.

- Роуз? – попита той. В гласа му имаше толкова много болка. – Какво правиш?

- Съжалявам, - казах на ръба на сълзите. Лиса. Трябваше да ида при Лиса. – Това не е

истинско. Теб те няма. Аз и ти никога няма да сме заедно, но още мога да й помогна.

- Обичаш я повече от мен?

Лиса ме беше попитала почти същото, когато тръгнах да хвана Дмитрий. Животът ми

беше обречен винаги на избор между тях двамата.

- Обичам и двама ви, - отвърнах.

И с това използвах всичката си воля, за да се върна при Лиса, където и да беше тя и да се

разделя с тази фантазия. Честно казано, можех да прекарам остатъка от дните си в този

фалшив свят, да бъда с Дмитрий в тази къща, да се събуждам всяка сутрин с него, както

той каза. Ала това не беше истинско. Беше прекалено лесно и ако бях научила нещо, то

беше, че животът не е лесен. Усилията бяха мъчителни, но изведнъж се озовах отново в

стаята в “Св. Владимир”. Фокусирах се върху Ейвъри, която гледаше към мен и Лиса. Тя

беше измъкнала спомена, който ме измъчваше най-много, опитвайки се да ме обърка и да

ме отдели от Лиса с тази фантазия на това, което исках повече от всичко на света. Бях се

преборила с умствения капан на Ейвъри и се почувствах доста самодоволно, въпреки

болката в сърцето ми. Щеше ми се да говоря директно с нея и да й кажа няколко неща за

нея и игричката й. Това не подлежеше на въпрос, така че вместо това още веднъж впрегнах

волята си заедно с Лиса и заедно слязохме от перваза и стъпихме на пода на стаята.

Ейвъри се потеше доста очевидно и когато осъзна, че е загубила психическата битка от

войната, хубавото й лице стана много грозно.

- Хубаво, - каза тя. – Има и по-лесни начини да те убия.

Изведнъж Рийд влезе в стаята, изглеждащ враждебен както винаги. Нямах идея откъде се

появи или как знаеше, че трябва да се появи точно тогава, но се отправи точно към Лиса с

протегнати ръце. Отвореният прозорец зад нея се зееше и не беше необходимо да си гений, за да разбереш намеренията му. Ейвъри беше опитала да накара Лиса да скочи чрез

внушението. Рийд просто щеше да я бутне.

Мисленият разговор между Лиса и мен започна за един удар на сърцето.

Добре, казах й. Ето какво. Ще трябва малко да сменим ролите.

За какво говориш?

Страх я обзе цялата, което беше разбираемо, докато гледаше как ръцете на Рийд бяха на

милиметри да я сграбчат.

Е, казах, аз се справих с психическата битка. Което означава, че ти трябва да се заемеш

с боя. И ще ти покажа как.

Глава 28

Нямаше нужда Лиса да казва нещо, за да изрази шока си. Чувствата на изумление преляха

в мен и ми казаха повече, отколкото думите биха могли. Аз обаче имах да й казвам нещо

по-важно.

Наведи се!

Мисля, че изненадата й я накара да реагира толкова бързо. Тя се спусна на пода.

Движението беше тромаво, но тялото й се отклони от атаката на Рийд и я остави извън

(почти) обсега към прозореца. Той все пак се сблъска с нея в рамото и главата й, но само я

закачи и й причина малко болка.

Разбира се, “малко болка” означаваше коренно различно нещо и за двете ни. Лиса беше

измъчвана няколко пъти, но повечето й битки бяха психически. Никога не се беше

озовавала във физически двубой. Хвърлянето към стени беше нещо нормално за мен, ала

за нея и малък удар по главата беше значителен.

Изпълзи натам, наредих аз. Измъкни се от него и от прозореца. Тръгни към вратата, ако

можеш.

Лиса започна да се движи на ръце и крака, но беше прекалено бавна. Рийд я хвана за

косата. Почувствах се сякаш играем на телефонче. Със същия ефект на забавянето на

инструкциите ми и осъзнаването от нейна страна как да отреагира, можех да предам

съобщението през пет човека преди да стигне до нея. Щеше ми се да можех да