i 6bbe1fb40ba7fe1e

късно стара жена излезе до него. Тя ме погледна и очите й се разшириха, лицето й стана

съчувствено. Каза нещо, което прозвуча мило и протегна ръка към мен по внимателен

начин, сякаш бях диво животно. Гледах я няколко дължи секунди и после посочих

червения хоризонт.

- Новосибир, - казах.

Тя проследи ръката ми и кимна.

- Новосибир.

Тя ме посочи, а после посочи и колата. – Новосибир.

Поколебах се малко по-дълго и после я оставих да ме поведе към задната седалка. Тя свали

палтото си и го метна през мен и забелязах, че бях подгизнала от дъжда. Вероятно

изглеждах ужасно след всичко станало през нощта. Беше си цяло чудо, че изобщо бяха

спрели. Старецът подкара отново и ми хрумна че можеше да съм в колата на серийни

убийци. Но после се сетих – с какво това щеше да е по-различно от останалата част на

нощта?

Психическата и физическата болка започваше да ме повлича надолу и с последни усилия

облизах устни и изграчих една от малкото руски думи, които знаех:

- Позвонеет?

Жената ме погледна с изненада. Не бях сигурна дали думата беше правилна. Може би я

бях попитала дали може да ми купи телефон, вместо да ми даде такъв – или може би бях

попитала нещо за жираф, – но се надявах, че съобщението ми бе успешно въпреки това.

Миг по-късно тя бръкна в чантата си и ми подаде телефон. Дори и в Сибир всички бяха

странни. С треперещи ръце набрах номера, който сега си спомних. Отговори ми женски

глас.

- А116.

- Сидни? Роуз е...

Глава 27

Не разпознах мъжа, който Сидни изпрати да ни посрещне, когато стигнахме Новосибир,

но и той имаше същата златна татуировка като нейната. Той беше пясъчно рус и на около

тридесет – и човек, разбира се. Изглеждаше способен и заслужаващ доверие и като се бях

облегнала на колата, той се смееше и говореше с двойката възрастни, сякаш бяха най-

добри приятели от цяла вечност. Нещо професионално и сигурно витаеше около него и

скоро и те се усмихваха. Не бях сигурна какво им каза, може би, че съм опаката му дъщеря

или нещо такова, но очевидно те се почувстваха достатъчно спокойни, за да ме оставят в

негови ръце. Предположих, че с работата си Алхимиците внасят магия.

Когато възрастният мъж и жената потеглиха, държанието му леко се промени. Той не

изглеждаше така студен, както беше Сидни в началото, но вече не се смееше или шегуваше

с мен. Всичко бе придобило вид на работа и не можех да не се сетя за историите за мъжете

в черно, хората, които разчистваха след извънземни нашественици, за да опазят света от

узнаването на истината.

- Можеш ли да вървиш? – попита, като ме погледна от горе до долу.

- Не мога да кажа в момента, - отвърнах аз.

Оказа се, че мога, просто не особено добре. С негова помощ най-накрая се озовах в една

къща в града, близо до населената част. Погледът ми беше замъглен и едва успявах да се

задържа на краката си на този етап. Имаше и други хора там, но никой от тях не ми обърна

внимание. Единственото, което имаше значение, бе спалнята, към която някой ме поведе.

Събрах достатъчно сила, за да се пусна от ръката, която ме придържаше и да се стоваря по

очи по средата на леглото. Заспах мигновено.

Събудих се, като ярка светлина изпълваше стаята ми и гласове говореха шепнешком.

Вземайки предвид всичко, през което бях минала, не бих се учудила да видя тук Дмитрий, Татяна или дори доктор Оленски от Академията. Вместо това брадясалото лице на Ейб ме

гледаше отгоре, светлината караше бижутата му да блестят.

За миг лицето му беше като замазано и всичко, което виждах бе тъмна, тъмна вода – вода, която заплашваше да ме отнесе. Последните думи на Дмитрий отекнаха в главата ми:

“Това трябваше да кажа аз...”. Той бе разбрал, че исках да чуя, че ме обича. Какво ли щеше

да се случи, ако бяхме прекарали още няколко мига? Дали щеше да каже думите? Дали

щеше да ги мисли? И дали щеше да има значение?

Със същата сила, която събрах преди, успях да се махна от водите, нахлуващи в

съзнанието ми, като си казах да оставя настрани миналата нощ колкото мога по-дълго

време. Щях буквално да се удавя, ако помислех за това. Сега трябваше да плувам. Лицето

на Ейб отново дойде на фокуса ми.

- Здравей, Змей – рекох немощно. Някак това, че беше там не ме изненада. На Сидни

вероятно й се беше наложило да каже за мен на висшестоящите, които на свой ред са

казали на Ейб. – Много мило от твоя страна, че припълзя насам.

Той поклати глава с печална усмивка.

- Мисля, че ме превъзхождаш, що се отнася до промъквания в тъмни ъгли. Мислех, че си

се върнала в Монтана.

- Следващият път се увери, че ще уточниш още детайли в сделките си. Или просто ме

хвани и ме върни в Щатите наистина.

- О, - рече той, - точно това мисля да направя, - той продължи да се усмихва, докато

говореше, но някак усещах, че не се шегува. И изведнъж вече не се страхувах от това.

Връщането у дома звучеше добре.

Марк и Оксана влязоха и застанаха до него. Присъствието им беше неочаквано, но добре

дошло. И те се усмихваха, лицата им бяха тъжни, но облекчени. Седнах в леглото,

изненадана, че изобщо мога да се движа.

- Ти си ме излекувала, - казах на Оксана. – Още ме боли, но вече не се чувствам сякаш ще