i 6bbe1fb40ba7fe1e

изобщо някой там щеше да ми повярва. Замислих се дали да не се върна обратно и да

опитам да разбера къде е Лиса от ума й, но Ейвъри най-вероятно пак щеше да ме изгони.

От това, което бях усетила за малко, Лиса не си носеше мобилния – не се и учудих. Имаше

строги правила за носенето им в клас и тя обикновено оставяше своя в стаята си.

Но знаех някой, който носи телефона си. И който щеше да ми повярва.

- Някой има ли телефон? – попитах.

Ейб ми даде неговия и набрах номера на Ейдриън, изненадана, че съм го запомнила.

Ейдриън ми беше ядосан, но го беше грижа за Лиса. Би й помогнал, независимо от яда си

към мен. И би ми повярвал, когато се опитам да обясня този луда, намесваща Духа

история.

Но когато от другата страна на линията се вдигна, се включи гласовата поща, а не самият

човек – “Зная колко сте съсипани и колко ви липсвам, казваше веселият му глас, но

оставете съобщение и ще се опитам да премахна мъките ви възможно най-скоро”.

Затворих, чувствайки се загубена. Изведнъж погледнах Оксана, като една от най-лудите ми

идеи се зароди в главата ми.

- Ти... ти можеш да правиш това... да отидеш в нечий ум и да се докоснеш до мислите,

нали? Както направи с мен?

Тя се смръщи леко.

- Да, но е нещо, което не обичам да правя. Не мисля, че е редно.

- Можеш ли да внушиш така?

Тя ме погледна още по-отвратена.

- Ами, да, разбира се... двете всъщност са доста сходни. Но да достигнеш до нечий ум е

едно, а да внушиш на някого нещо, което не иска, е съвсем друго.

- Приятелката ми ще направи нещо опасно, - казах. – Това може да я убие. Тя е под

действието на внушението, но не мога да направя нищо. Връзката не ми позволява да я

достигна и да общувам. Мога само да наблюдавам. Ако можеш да влезеш в главата на

приятелката ми и да й кажеш да стои далеч от опасности...

Оксана поклати глава.

- Като изключа, че и морално няма начин, не мога да навляза в някого, който всъщност не е

тук – още по-малко някого, когото никога не съм виждала.

Прокарах ръка през косата си, като паниката ме обземаше. Това поне може да й даде

възможност да се отдалечи. Всички тези духовни сили изглежда бяха далеч една от друга, всяка имаше допълнително влияние. Някой, който можеше да сънува наяве, може би

можеше да направи и друго и да посети някой буден.

Една дори по-щура идея ми хрумна. Това беше разтърсващ ден.

- Оксана... ти можеш да достигнеш ума ми, нали?

- Да, - потвърди тя.

- Ако съм... ако съм в главата на моята свързана душа, можеш ли да ме достигнеш и така да

достигнеш и нейния ум? Мога ли да съм нещо като връзка между вас?

- Никога не съм чувал за нещо такова, - промърмори Марк.

- Това е защото никога не сме били около толкова владеещи Духа и целунати от сянката

преди, - изтъкнах аз.

Ейб, разбираемо, изглеждаше напълно загубен.

Сянка се настани на лицето на Оксана.

- Не зная...

- Или ще проработи, или няма, - рекох. – Ако не стане, нищо няма да ни има. Но ако

успееш да я достигнеш чрез мен... можеш да я предупредиш, - тя започна да казва нещо, но я прекъснах. – Зная, зная... смяташ, че не е редно. Но другата владееща Духа? Тя прави

неправилни неща. Само трябва да внушиш на Лиса да се пази от опасности. Та тя е готова

да скочи от прозорец! Спри я сега; после ще ида при нея след ден или малко повече и ще

оправя нещата.

И под “ще оправя нещата” имах предвид, че ще разкрася хубавкото лице на Ейвъри с

насинено око.

В странния ми живот съм свикнала хората – особено възрастни – да отказват извънземните

ми идеи и заявления. Беше ми отнело страшно много, за да убедя хората, че Виктор е

отвлякъл Лиса и също толкова много труд, за да убедя пазителите, че училището е

нападнато. Така че когато се случеха такива неща, част от мен почти очакваше отказ. Но

работата беше там, че Оксана и Марк, така здрави, се сблъскваха с Духа през целия си

живот. Лудостта беше нещо подобно за тях и след миг тя вече не противоречеше.

- Добре, - каза. – Подай ми ръцете си.

- Какво става? – попита Ейб, все още в пълно неведение. Това леко ме задоволи – да го

гледам как не разбира нищо от промените.

Марк промърмори нещо на руски на Оксана и я целуна по бузата. Предупреждаваше я да

внимава, без да я обвинява за избора й. Знаех, че и той щеше да поиска същото, ако тя

беше на мястото на Лиса. Любовта струеше помежду им толкова ярко и силно, че почти

изгубих решителността си да сторя това. Такава любов ми напомняше за Дмитрий, а ако

си позволях да мисля за него и миг повече, щях да съживя миналата нощ...

Стиснах ръцете на Оксана, като тръпка страх премина през стомаха ми. Не ми допадаше

идеята някой да бъде в главата ми, макар че това беше доста лицемерно за някого, който

редовно посещава ума на най-добрата си приятелка. Оксана ми се усмихна леко, въпреки

че очевидно бе нервна колкото мен.

- Съжалявам, - рече тя. – Мразя да правя това с хората… - и после го почувствах, същото, което се бе случило, когато Ейвъри ме беше изхвърлила. Беше всъщност като физическо