i 6bbe1fb40ba7fe1e

стригои. Без събуждане. За да бъда превърната, той трябваше да ме убие като пие от

кръвта ми и после да ми даде да пия от неговата. Ако скочех, водата щеше да ме убие, а не

кръвозагубата. Щях да съм мъртва много преди да ме намери в реката.

- Моля те, - помоли ме той. В гласа му имаше жална нотка, която ме удиви. Сърцето ми се

късаше. Напомни ми прекалено много за живия Дмитрий, онзи, който не беше чудовище.

Онзи, който го беше грижа за мен и който ме обичаше, който вярваше в мен и ме любеше.

Този Дмитрий, онзи, който не беше нито едно от тези неща, направи две внимателни

крачки напред и после спря отново. – Трябва да бъдем заедно.

- Защо? – попитах нежно. Думата се разнесе от вятъра, но той я чу.

- Защото те искам.

Усмихнах му се тъжно, чудейки се дали ще се срещнем отново в земята на мъртвите.

- Грешен отговор, - отвърнах му аз.

И се пуснах.

А той беше точно там, спусна се, за да ме хване с невероятната си стригойска скорост, докато падах. Протегна се и хвана едната ми ръка, изтегли ме обратно на перилото. Е,

почти ме изтегли. Част от мен сама успя; останалата още висеше над реката.

- Спри да се бориш с мен! – каза той, опитвайки да изтегли ръката, за която ме държеше.

Самият той бе в несигурна позиция, провесил се през перилата в опит да се наведе

достатъчно, че да ме хване и да ме задържи.

- Пусни ме! – изкрещях в отговор.

Но той бе прекалено силен и успя да изтегли голяма част от мен през перилата, така че бях

в малка опасност от ново падане.

Виждате ли, това е. В момента преди да се пусна, наистина виждах смъртта си. Бях се

примирила с нея, бях я приела. Обаче и знаех, че Дмитрий ще направи точно нещо такова.

Беше точно толкова бърз и добър. Затова и държах кола си в ръката, която той не държеше.

Погледнах го в очите.

- Винаги ще те обичам.

После забих кола в гърдите му.

Не беше толкова прецизно, колкото исках, не и по обиграния начин, по който той се

извърташе. Забих кола възможно най-дълбоко в сърцето му, несигурна дали мога да го

достигна под този ъгъл. И тогава борбата спря. Очите му ме зяпнаха като зашеметени,

устните му зинаха почти в усмивка, обаче болезнена и зловеща.

- Това трябваше да кажа аз... – издиша той.

Това бяха последните му думи.

Проваленият му опит да се измъкне от кола го беше накарал да загуби равновесие на ръба.

Магията на кола направи останалото, като го обездвижи.

Дмитрий падна.

Почти ме повлече със себе си и аз едва успях да се освободя от него и да се задържа. Той

падна долу в мрака – надолу, надолу в чернотата на река Об. Миг по-късно изчезна от

погледа ми.

Гледах надолу след него, чудейки се дали щях да го видя във водата, ако се напрегнех

достатъчно. Но не го видях. Реката бе прекалено тъмна и прекалено далеч. Облаците се

върнаха пред луната и мрак обви всичко отново. За момент гледах надолу и осъзнах какво

бях сторила току-що и пожелах да се хвърля след него, защото бях сигурна, че няма начин

да продължа да живея без него.

Трябва. Вътрешният ми глас бе много по-спокоен и уверен, отколкото трябваше. Старият

Дмитрий би искал да живееш. Ако наистина го обичаш, тогава трябва да тръгваш.

Със задъхване се покатерих през перилата и застанах на моста, учудващо благодарна за

сигурността му. Не знаех как щях да продължа да живея, ала знаех, че искам. Нямаше да

се чувствам напълно в безопаснаост, докато не стъпех на твърда земя и с почти разпадащо

се тяло тръгнах по моста. Когато стигнах другата страна имах избор. Да последвам реката

или пътя? Те се отделяха един от друг леко, но и двете водеха почти в една посока – към

светлините на града. Избрах пътя. Не исках да бъда близо до река. Не биваше да мисля за

станалото преди малко. Не можех. Мозъкът ми отказваше. Първо се тревожи за

оживяването си. После за това как ще продължиш да живееш.

Пътят, съвсем провинциален, беше равен и павиран, лесен за ходене – за всеки друг. Лек

дъжд започна да вали, което само хвърли сол в раните. Още исках да седна и да си почина, да се свия на топка и да не мисля за нищо друго. Не, не, не. Светлината. Трябваше да

продължа към светлината. Това почти ме накара да се изсмея. Беше наистина забавно.

Сякаш бях някой на ръба на смъртта. И наистина се изсмях. Цялата тази нощ беше пълна с

подобни изживявания. Това беше последното от тях.

Беше и последното и колкото повече исках града, толкова по-далеч изглеждаше. Не бях

сигурна колко ще вървя преди накрая да спра и да седна.

Само минутка, реших аз. Ще си почина за минутка и после ще продължа да вървя. Ако по

някакво невероятно стечение на обстоятелствата бях пропуснала сърцето му, Дмитрий

може би излизаше от реката в този момент. Или друг оцелял стригой идваше след мен от

къщата.

Но не станах след минута. Мисля, че може би съм заспала и честно казано не знам колко

дълго бях седяла там, когато изведнъж светлините в главата ми ме освестиха. Кола

забавяше и спря. Опитах да се изправя, като обвих ръце около себе си.

Не излезе стригой. Вместо това беше един стар човек. Той ме огледа и каза нещо на руски.

Поклатих глава и отстъпих назад. Той се вмъкна за малко в колата и каза нещо, а миг по-