i 6bbe1fb40ba7fe1e

си, както обикновено успявах, за да държа мъртвите далеч от себе си. Сега ме застигаха, повече любопитни отколкото войнствени. Но те се увеличаваха, всичко започваше да се

размазва, тъй като това изпитваше Дмитрий.

Не можеха да ме наранят, но ме плашеха до смърт и предупредителното главоболие, което

идваше с тях, започваше да ме замайва. Като погледнах назад към него, видях нещо

невероятно. Дмитрий все още приближаваше. Той наистина беше бог, бог, който носеше

смъртта с всяка своя крачка. Призраците още се рееха около него като облак и все пак той

успяваше да напредва с по една болезнена крачка. Извърнах се обратно и продължих да се

катеря, пренебрегвайки собствените си бледи придружители колкото можех.

След дълго време, най-накря стигнах горе до брега и стъпих на моста. Едва стоях права, мускулите ми бяха толкова слаби. Направих още няколко крачки и се строполих на

четирите си крайника. Още и още духове се въртяха около мен, а главата ми беше на ръба

на експлозията. Дмитрий бавно напредваше, но бе още на значително разстояние от брега.

Опитах се отново да стана, като използвах перилата на моста за опора и се провалих.

Грубата повърхност на моста издраска голите ми крака.

- По дяволите.

Знаех, че трябва да се спася, макар че това можеше да завърши и със смъртта ми. С

треперещи ръце стигнах джоба си и извадих пръстена. Треперех толкова силно, че реших, че ще го изпусна. Някак успях да го задържа и да го плъзна на пръста си. Малка вълна от

топлина ме обгърна и се почувствах малко по-контролираща тялото си. За съжаление

духовете още бяха там.

Следите от страха, от умирането и превръщането в стригой, все още бяха в мен, но сега се

бяха смалили, когато бях извън близка опасност. Чувствайки се по-малко нестабилна,

затърсих границите и контрола, които обикновено имах, отчаяно желаеща да си ги върна и

да прогоня посетителите си.

- Давай, давай, давай – прошепнах, стиснала очи. Усилието беше като бутане на планина, невъзможно препятствие, което никой не можеше да преодолее. За това ме беше

предупредил Марк, защо не трябваше да го правя. Мъртвите бяха мощно оръжие, но

повикани веднъж, бяха трудни за прогонване. Какво беше казал? Тези, които танцуват на

ръба на мрака и лудостта, не трябва да рискуват.

- Давай! – изкрещях, изразходвайки и последната сила, която имах.

Един по един, призраците около мен изчезнаха. Почувствах се отново сякаш всичко в

света е наред. Само че когато погледнах надолу, видях, че духовете бяха оставили и

Дмитрий – както и подозирах. И просто така той отново тръгна.

- По дяволите, - думите ми за вечерта.

Опитах да стана на крака, докато той спринтираше нагоре по склона. Той отново бе по-

бавен от обичайното, но все пак по-бърз. Започнах да се оттеглям, без да свалям очи от

него. Отърването от духовете ми беше дало повече сила, но не и това, от което се нуждаех, за да избягам. Дмитрий беше победил.

- Още неща от целувката на сянката? – попита той, като стъпи на моста.

- Да, - преглътнах. – Изглежда духовете не обичат много стригоите.

- И ти изглежда не ги харесваш особено.

Направих още една бавна крачка заднишком. Къде можех да отида? Веднага щом се

извърнех, за да бягам, той щеше да ме хване.

- Е, стигнах ли достатъчно далеч, за да не искаш да ме превърнеш? – попитах възможно

най-жизнерадостно.

Той се усмихна криво.

- Не. Силите ти на целуната от сянката си имат предимства... Жалко, че ще изчезнат, когато

бъдеш събудена.

Така значи. Планът все още беше същият. Въпреки че го бях вбесила, той все още ме

искаше за цяла вечност.

- Няма да ме събудиш, - рекох.

- Роуз, няма начин да успееш...

- Не.

Покатерих се на перилата на моста, залюлявайки един крак отгоре. Знаех какво трябваше

да се случи. Той замръзна.

- Какво правиш?

- Казах ти. Ще умра преди да стана стригой. Няма да бъда като теб или другите. Не искам

това. И ти не го искаше някога, - лицето ми бе студено от среднощния бриз, който го

брулеше, от което безшумни сълзи се застичаха по бузите ми. Провесих и другия си крак и

надникнах надолу към гладко движещата се вода. Бяхме на доста повече от два етажа

височина. Щях да се ударя здраво във водата и дори и да оцелеех след падането, нямаше да

имам силата да изплувам и да стигна до брега. Докато гледах надолу, съзерцавайки

смъртта си, си спомних за времето, когато седяхме с Дмитрий на задната седалка на

дижпа, обсъждайки точно тази тема.

Беше първият път, в който бяхме седяли близо един до друг и навсякъде, където телата ни

се докосваха, беше топло и прекрасно. Той миришеше добре – този мирис, това усещане

на живот сега го нямаше, осъзнах аз – и беше по-спокоен от обикновено, готов да се

усмихне. Бяхме си говорили за това какво означаваше да си жив и да контролираш изцяло

душата си – и какво означаваше да станеш немъртъв, да изгубиш любовта и светлината на

живота и всички онези, които познаваш. Бяхме се гледали един друг и се бяхме съгласили, че смъртта е по-добра от тази съдба. И като гледах Дмитрий сега трябваше да се съглася.

- Роуз, недей - чух истинска паника в гаса му. Ако ме загубеше сега, щеше да свърши. Без