i 6bbe1fb40ba7fe1e

натам; Дмитрий трябваше да тръгне насам. Нямаше да тръгна и да го оставя да ме

проследи нагоре. Имах нужда от времето, което слизането му по хълма щеше да ми даде.

Ето. Той направи крачка надолу по склона и се запътих надолу към брега без да поглеждам

назад. Мостът се приближаваше все повече към мен и през това време осъзнах колко

високо беше. Бях преценила грешно от мястото си. Склоновете около моста се издигаха

повече и повече, докато се приближавах. Предстоеше ми убийствено катерене.

Нямаше проблеми. Щях да се тревожа за това по-късно, под което имах предвид след

тридесет секунди, тъй като толкова вероятно щеше да отнеме на Дмитрий да ме настигне.

През това време чувах как краката му пляскат през плитката вода, звуците се

приближаваха все повече и повече. Ако можех само да стигна моста, ако можех само да

стигна по-високата земя и да отида на другия бряг...

Гаденето се завърна в мен. Една ръка стисна задната част на якето ми и ме извъртя назад.

Паднах пред Дмитрий и веднага започнах да се боря с него, опитвайки да се освободя. Но, Боже, бях толкова изморена. Всяка частица от мен агонизираше и нямаше значение колко

изтощен беше той, аз бях по-зле.

- Спри! – извика той и хвана ръцете ми. – Не разбираш ли? Не можеш да победиш!

- Тогава ме убий! – извъртях се, но хватката му около горната част на ръцете ми бе

прекалено силна и макар че държах кол, не можех да направя нищо с него. - Каза, че би го

направил, ако не се предам сама. Е, познай? Не го направих. Няма да го направя. Така че

просто приключвай с това.

Слабата лунна светлина огря лицето му, като унищожи обичайните сенки и направи

кожата му блестящо бяла на фона на нощната чернота. Сякаш всички цветове на света

бяха изчезнали. Очите му просто гледаха мрачно, ала в моите очи, те светеха като огън.

Изражението му бе студено и преценяващо.

Не моят Дмитрий.

- Ще ми трябва много, за да те убия, Роуз - каза той. – Това не е достатъчно.

Не бях убедена. Като все още ме държеше с тази нерушима хватка, той се наведе към мен.

Канеше се да ме ухапе.

Зъбите му щяха да пронижат кожата ми и да ме превърнат в чудовище като него или да ме

изпият, докато умра. И в двата случая щях да бъда прекалено надрусана и глупава, за да

разбера. Човекът, който беше Роуз Хатауей, щеше да напусне този свят без дори да го

осъзнава. Чиста паника пробяга през мен – дори онази част, която се беше предала, заплака

за още от тези невероятни ендорфини. Не, не. Не можех да позволя това. Всяка клетка,

която имах, бе пламнала, бореща се за защита, атака, каквото и да е..., което да спре това.

Нямаше да бъда превърната. Не можех да бъда. Толкова много исках нещо да ме спаси.

Цялото ми същество беше обзето от това желание. Усещах, че е готово да изригне от мен, готово да...

Ръцете ми можеха да се докоснат, но не и да докоснат Дмитрий. С малка маневра,

използвах пръстите на лявата си ръка, за да измъкна пръстена на Оксана. Той се плъзна и

падна в калта, точно когато зъбите на Дмитрий докоснаха кожата ми.

Беше като изригване на атомна бомба. Духовете и призраците, които обикаляха пътя към

Бая, се появиха между нас. Всички бяха наоколо, прозрачни и греещи в бледо зелени,

сини, жълти и сребристи цветове. Бях пуснала всичките си защити, бях се оставила на

емоциите по начин, на който не бях способна, когато Дмитрий ме хвана първоначално.

Лекуващата мощ на пръстена едва ме държеше досега, но вече я нямаше. Нямах граници

на силите си.

Дмитрий отскочи назад с широко отворени очи. Като стригоя на пътя, той заразмахва ръце

наоколо, перейки през духовете сякаш прогонваше комари. Ръцете му преминаваха през

тях без ефект. Атаката им също беше малко или много без ефект. Не можеха да го наранят

физически, но можеха да повлияят на ума му и бяха дяволски разсейващи. Какво беше

казал Марк? Мъртвите мразят немъртвите. И от начина, по който тези духове се рояха

около Дмитрий, беше ясно, че наистина е така.

Отстъпих назад, като огледах земята под себе си. Там. Сребърното на пръстена проблясна

пред мен в една локва. Протегнах се надолу и го сграбчих, после побегнах и оставих

Дмитрий на съдбата му. Той не крещеше съвсем, но издаваше някакви ужасни звуци. Те ме

раздираха отвътре, но продължих, бягах към моста. Достигнах го след около минута. Беше

толкова висок, колкото се опасявах, но беше здрав и добре направен, макар и тесен. Беше

от онзи тип селски мостове, по които може да мине само една кола.

- Дотук стигнах, - промърморих, зяпнала другия бряг. Не само беше по-високо от хълма, от

който бях паднала, но и беше по-стръмно. Пъхнах пръстена в джоба си, както и кола, и

после се протегнах, ръцете ми се впиха в земята. Щях наполовина да пълзя, наполовина да

се катеря. Глезенът ми малко се подобри; сега имах всичката сила на тялото си. Докато се

катерех обаче започнах да забелязвам нещо. Слаби блясъци в периферията. Приличаха на

лица и черепи. И бумтяща болка в тила ми.

О, не. Това се беше случвало и преди. Така паникьосана не можех да поддържам защитата