i 6bbe1fb40ba7fe1e

Последното не.

Дмитрий продължаваше да ме примамва.

- Няма да те убия, ако се предадеш. Длъжник съм ти. Ти отстрани Галина вместо мен и

сега аз командвам. Заместването дойде малко предварително, но това не е проблем.

Разбира се, няма много, които да управляват сега, когато Нейтън и останалите са мъртви.

Но това може да се поправи.

Невероятно. Той наистина беше оцелял след всичко. Бях го казвала и преди и наистина го

мислех: жив или немъртъв, любовта на живота ми беше гадняр. Нямаше начин да беше

успял да победи тези тримата... и все пак, е... бях го виждала да поема такива рискове и

преди. И очевидно фактът, че беше тук, бе доказателство за възможностите му.

Пътят пред мен се разделяше и аз избрах да тръгна по десния. Той се разпростираше

напред в мрака и задишах облекчена. Точка. Въпреки оживените му коментари, знаех, че

той също върви през лабиринта, като приближаваше все повече и повече. И за разлика от

мен той добре знаеше пътя и как да излезе.

- Не съм и разстроен за това, че ме атакува. И аз бих го направил на твое място. Това е

просто още една причина да бъдем заедно.

Следващият ми завой ме изведе при още един задънен изход, изпълнен с пълзящи лунни

цветя. Запазих псувните за себе си и се върнах назад.

- Обаче все още си опасна. Ако те намеря, вероятно ще трябва да те убия. Не искам, но

започвам да мисля, че няма начин и двамата да живеем на този свят. Присъедини се сама

към мен и ще те събудя. Ще управляваме империята на Галина заедно.

Почти се засмях. Нямаше да мога да го намеря в това объркано място дори и да искам. Ако

имах тази възможност, бих...

Стомахът ми ме сви леко. О, не. Той приближаваше. Дали вече го знаеше? Не разбирах

напълно как гаденето зависеше от разстоянието, но нямаше значение. Беше прекалено

близо. Колко ли близо трябваше да бъде, за да ме надуши наистина? За да ме чуе как ходя

по тревата? Всяка секунда го приближаваше до успеха. Щом намереше следата ми, бях

загубена. Сърцето ми запрепуска още по-бързо – ако това изобщо бе възможно на този

етап – и адреналинът забумтя във вдървения ми глезен, въпреки че той все още ме

забавяше.

Още един задънен изход ми се изпречи и опитах да се успокоя, като знаех, че паниката

само ще ме разконцентрира. През цялото време гаденето ставаше все по-лошо.

- Дори и да излезеш оттук, къде ще отидеш? – извика той. – Ние сме в пустошта, - думите

му бяха отровни, впиваха се в кожата му. Ако се фокусирах върху тях, страхът щеше да ме

надвие и щях да се предам. Щях да се свия на топка и да го оставя да дойде за мен, а

нямах причина да вярвам, че ще ме остави жива. Животът ми щеше да свърши през

следващите няколко минути.

Завой наляво ме заведе до друга стена от зелени листа. Отбих се бързо встрани от нея и се

отправих в противоположната посока и видях полета.

Дълги просторни полета трева се ширеха пред мен, като ми предоставяха разстояние без

разпръснати дървета. Въпреки всичко бях успяла да изляза.

За съжаление гаденето беше по-силно сега. Толкова, че той вероятно знаеше къде съм.

Заоглеждах се наоколо, осъзнавайки истиността в думите му. Наистина бяхме в пустошта.

Къде можех да отида? Нямах представа къде бяхме.

Там. Отляво видях слаба червеникава светлина на хоризонта, която бях видяла и миналата

нощ. Не бях осъзнала какво е, ала сега знаех. Това бяха градски светлини, най-вероятно от

Новосибир, ако именно там Галина и бандата й се подвизаваха. Дори и да не беше

Новосибир, беше цивилизация. Вероятно имаше хора там. Безопасност. Можех да намеря

помощ.

Тръгнах възможно най-бързо, краката ми се удряха глухо и силно в земята. Дори

адреналинът не можеше да затъпи ударите и болка пронизваше целия ми крак при всяка

стъпка. Обаче глезенът ми се държеше. Не паднах, нито пък залитнах сериозно. Дъхът ми

се накъсваше и останалите ми мускули бях още слаби от всичко, през което минах. Дори и

когато имах цел, знаех, че градът е на километри.

И през цялото време гаденето ми се влошаваше. Дмитрий беше близо. Вероятно сега бе

излязъл от лабиринта, но не рискувах да погледна назад. Просто продължих да тичам към

червенеещата се светлина на хоризонта, въпреки че означаваше, че ще навляза сред

дървета. Може би, може би щяха да ми бъдат прикритие. Каква си глупачка, прошепна

част от мен. Няма къде да се скриеш от него.

Стигнах линията от дърветата и забавих само малко, задъхвайки се и подпирайки се на

един здрав дънер. Най-накрая се осмелих да погледна зад себе си, но не видях нищо.

Къщата проблясваше в далечината, заобиколена от мрака на лабиринта. Стомахът ми не

ставаше все по-зле, така че беше възможно да съм го изгубила. Лабиринтът имаше няколко

изхода; той не знаеше от кой съм излязла.

Моментът ми на почивка приключи и продължих да се движа, като не изпусках мекия

блясък на градските светлини от погледа си през клоните. Беше просто въпрос на време

Дмитрий да ме открие. Глезенът ми нямаше да ми позволя да издържа още много.

Бягството от него се превръщаше във фантазия. Паднали листа се помръдваха наоколо,

докато преминавах, но не можех да си позволя да стъпя върху тях. Съмнявах се, че вече