i 6bbe1fb40ba7fe1e

имаше нужда да се тревожа, че Дмитрий ще ме подуши. Шумът щеше да ме издаде.

- Роуз! Кълна се, не е прекалено късно.

По дяволите. Гласът му беше близко. Огледах се наоколо напрегнато. Не можех да го видя, но щом още ме викаше, значи и той вероятно не ме виждаше. Градската мъглява светлина

все още ми бе като пътеводна звезда, но между нас имаше дървета и мрак. Изведнъж се

сетих за някого, за когото не очаквах. Таша Озера. Тя беше леля на Кристиан, много

страховита дама, която бе една от първите обучаващи мороите да се защитават от

стригоите.

- Можем да се оттегляме и да отстъпваме, да се оставяме да бъдем притискани в ъгъла

завинаги, - каза тя веднъж. – Или да излезем и да се изправим срещу врага по време и

място, които ние изберем. Не те.

Добре, Таша, помислих си. Да видим дали съветът ти няма да ме убие.

Огледах наоколо и видях дърво, чиито клони можех да достигна. Заврях кола си в джоба, хванах здраво най-ниския клон и се набрах. Глезенът ми се оплакваше през цялото време, но като оставя това настрана, клоните бяха достатъчно, че да успея да се покатеря хубаво.

Продължих, докато не намерих дебел и масивен клон, който прецених, че ще ме издържи.

Преметнах се през него, като останах близо до ствола и внимателно проучих здравината на

клона. Здрав беше. Извадих кола от джоба си и зачаках.

Около минута по-късно чух глухите стъпки по листата, докато Дмитрий приближаваше.

Беше далеч по-тих от мен. Високата му тъмна фигурна изникна пред мен, зловеща сянка в

нощта. Движеше се много бавно и много внимателно, очите му оглеждаха навсякъде, а

останалите му сетива без съмнение работеха също толкова добре.

- Роза... – заговори той нежно. – Зная, че си тук. Нямаш възможността да избягаш. Нито да

се скриеш.

Погледът му бе фиксиран надолу. Мислеше си, че се крия иззад някое дърво или че съм се

свила някъде долу. Още няколко стъпки. Само това чаках. Ръката ми започна да се поти, обвита около кола, но не можех да я избърша. Бях замръзнала така, че едва смеех да

дишам.

- Роза...

Гласът милваше кожата ми, студено и смъртоносно. Все още проучващ заобикалящата го

среда, Дмитрий направи крачка напред. После още една. И още една. Мисля, че му хрумна

да погледне нагоре в мига, в който скочих. Тялото ми се стовари върху неговото,

събаряйки го на земята по гръб. Той веднага опита да ме отхвърли, докато се опитвах да

промуша сърцето му с кола. По него се бяха изписали умора и борбеност. Победата над

другия стригой беше взела своето, макар че се съмнявах, че бях в по-добра форма.

Вкопчихме се един в друг и за миг успях да опра кола в бузата му. Той изръмжа от болка, но защити гръдния си кош добре. Отгоре му, успях да видя къде бях разпрала блузата му

първия път, когато го бях пробола. Раната вече бе заздравяла.

- Ти. Си. Невероятна, - рече той, думите му бяха изпълнени едновременно с гордост и

борбена ярост. Нямах енергията да му отвърна. Единствената ми цел беше сърцето му.

Борех се да остана върху него и накрая колът прониза гърдите му, но той беше прекалено

бърз.

Избута ръката ми преди да успея да натисна кола достатъчно силно. След миг ме избута и

от себе си. Полетях на няколко метра, за щастие без да се ударя в дърво. Изправих се

трудно на крака, огледах се и го видях да идва към мен. Беше бърз, но не колкото бе в

предишните битки. Щяхме да се самоубием в опита да се убием един друг. Сега бях

изгубила предимството си, затова се затичах сред дърветата, като знаех, че той е точно зад

мен. Бях сигурна, че можеше да ме надбяга, но ако можех да си спечеля поне малка

преднина, може би имах възможноста за още една атака и да опитам...

- Аaа!

Писъкът ми прониза нощта в контраст с мрачната тишина. Кракът ми се беше подвил

изпод тежестта ми и бързо падах надолу по един хълм, без да мога да се спра. Имаше само

няколко дървета, но камъните и неподходящата ми позиция направиха падането

болезнено, особено като носех тази туника. Как успях обаче да задържа кола бе загадка.

Ударих се здраво в земята, успях да стана бързо и после веднага политнах и паднах – и то

във вода.

Зяпнах наоколо. Тъкмо навреме луната се подаде иззад облаците, огрявайки достатъчно,

че да ми покаже огромна шир от черна, бързо движеща се вода пред мен. Затънах в нея,

напълно объркана и после се извърнах по посока на града. Това беше Об, реката, която

минаваше през Новосибир.

Реката водеше точно към него. Погледнах зад себе си и видях Дмитрий да стои на хълма.

За разлика от някои от нас, той очевидно гледаше къде стъпва. Или това, или писъкът ми

го бе предупредил, че има нещо лошо.

Щеше обаче да му отнеме по-малко от минута да дойде долу при мен. Погледнах от двете

си страни и после напред. Добре. Бърза вода. Вероятно дълбока. Много широка. Щях да

преживея болката в глезена, но не бях сигурна, че няма да се удавя. Според легендите

вампирите не можеха да преминават течащи води. Боже, щеше ми се. Това си беше

истински мит. Огледах се два пъти наляво и едва успях да видя тъмна фигура над водата.

Мост? Това беше единствената възможност, която имах. Поколебах се преди да тръгна