i 6bbe1fb40ba7fe1e

Другите стригои не обърнаха внимание на мъртвото й тяло. Нейтън и Марлин бяха

фокусирани върху Дмитрий. След малко още един стригой – женска, която не познавах, -

се присъедини към компанията. Издърпах кола си от Галина и бавно запристъпвах назад

към прозореца, надявайки се да не привлека вниманието им. Сърцето ми остана при

Дмитрий. Те го превъзхождаха числено. Вероятно можеше да му помогна да се бие...

Обаче силите ме напускаха. Все още страдах от ухапванията от вампирите и загубата на

кръв. Бих се с два стригоя тази вечер и победих един могъщ. Това трябваше да е доброто

ми дело – че я заличих от лицето на земята. Следващото добро нещо, което трябваше да

направя, бе да си тръгна и да оставя стригоите да довършат Дмитрий. Тези, които щяха да

оцелеят, нямаше да са способни водачи и щяха да представляват по–малка заплаха.

Дмитрий щеше да се освободи от зловещото състояние и най–после душата му можеше да

се пресели на по–добро място. А аз щях да живея (надявам се), помагайки на света да се

отърве от още стригои.

Хвърлих се към прозореца и погледнах навън. Нощта настъпваше – никак не беше добре.

Външната страна на имението също не беше подходяща за катерене. Можеше да се справя,

но щеше да ми отнеме известно време, а аз не разполагах с такова. Точно под прозореца

имаше някакъв храст с плътни листа. Не можех да видя ясно точно какъв е, просто се

надявах да не е розов храст или някой също толкова бодлив. Освен това, скок от втория

етаж нямаше да ме убие. Дори може би нямаше да ме заболи – много.

Качих се на перваза и за кратко срещнах погледа на Дмитрий, докато другите стригои се

приближаваха към него. И пак чух думите: „не се колебай”. Най–важният урок, който бях

научила от Дмитрий. Но определено не първият. Първият му урок беше какво трябва да

правя, когато ме превъзхождат числено и нямам никави възможност - да бягам.

Време беше да бягам.

Скочих през прозореца.

Глава 26

Мисля, че ругатните, които избълваха устата ми, когато се ударих в земята, бяха

разбираеми на всякакъв език. Болеше. Храстът всъщност не беше бодлив или остър по

някакъв начин, но и изобщо не беше мек откъдето и да го погледнеш. Все пак омекоти

падането ми някак, макар че не ме спаси от изкълчването на глезена ми.

- По дяволите! – рекох през стиснати зъби, като се изправих на крака. Русия наистина ме

караше да псувам повече. Изпробвах дали глезенът ми ще издържи тежестта ми и усетих

остра болка, но не и нещо, което да не мога да изтърпя. Просто навяхване, слава Богу.

Глезенът не беше счупен, била съм и по-зле. И все пак това щеше да забави бягството ми.

Измъкнах се от храста, опитвайки се да ускоря крачка и да пренебрегна болката.

Пред мен се разпростираше глупавият лабиринт от жив плет, който помислих за страхотен

миналата вечер. Небето беше облачно, но се съмнявах, че лунната светлина щеше да ми

помогне в ориентирането. Нямаше начин да се справя с тази зелена бъркотия. Бях

намерила къде свършва и как да изляза оттам.

За съжаление, когато обиколих къщата, открих ужасната истина: живият плет бе

навсякъде. Той обграждаше имота като някакъв средновековен ров. Дразнещото беше, че

се съмнявах Галина да го е сложила за защита. Вероятно го беше сложила поради същата

причина, поради която висяха кристални полилеи и по стените имаше окачени антични

картини - беше хубаво. Е, обаче нямаше полза от него. Тръгнах по един вход през

лабиринта по избор и започнах да се лутам наоколо. Нямах представа на къде да вървя,

нямах стратегия за измъкване. Сенки ме дебнеха навсякъде и често не се появяваха

задънени изходи преди да се изправя точно пред тях. Храстите бяха достатъчно високи, че

щом стигнех близо до изхода, веднага загубвах видимост към къщата. Ако ми беше

навигаторска точка, можех и да успея да се движа право (или почти) напред. Вместо това

не бях напълно сигурна дали не вървях обратно или в кръг. В един момент бях доста

сигурна, че подминавам жасминовите цветове за трети път. Опитах да се сетя за истории, които бях чела за хора в лабиринт. Какво използваха? Трохички от хляб? Нишки? Не знаех

и колкото повече време минаваше, толкова повече ме заболяваше глезенът и започнах да се

отчайвам. Бях убила стригой в това отслабнало състояние, но не бях успяла да избягам от

някакви храсти.

Наистина неудобно.

- Роза!

Гласът се носеше отдалеч по вятъра и застинах. Не. Не можеше да бъде. Дмитрий. Беше

оцелял.

- Роза, знам, че си там някъде - извика той. – Надушвам те.

Мислех, че блъфира. Не беше достатъчно близо до мен, че да ми прилошее, а и с парфюма

ми на цъфнали цветя се съмнявах, че можеше да ме усети – дори и да се бях изпотила

доста. Опитваше се да ме накара да издам местоположението си.

С нова решителност се отправих към следващия завой в храстите, молейки се да е изходът.

Добре, Господи, помислих си. Изкарай ме оттук и ще спра да се правя на псевдо вярваща.

Днес ме прекара през банда стригои. Имам предвид, онези на вратата наистина не

трябваше да са на работа, затова изглежда си ме наблюдавал. Нека се измъкна оттук и ще...

не знам.

Ще даря парите на Ейдриън на бедните. Ще се покръстя. Ще отида в манастир. Е, не.