i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Търся сребърен кол.

- О, - възкликна той. – Ами този?. – Неловко той премести погледа си по посока на

ударите.

Притиснах го по–силно към стената. Имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне в

гърдите, но се опитах да го скрия. Исках човека да си мисли, че съм неуязвима.

- Не му обръщай внимание. Заведи ме до трезора. Веднага!

Той изскимтя изплашено, кимна енергично и ме прикани с пръст надолу по стълбите.

Стигнахме до втория етаж и свихме рязко. Стените се виеха като лабиринта от плет, който

ми беше показал Дмитрий, целите окрасени със злато и свещници, и аз се зачудих дали

някога бих могла да се измъкна от сградата. Обиколката беше рискована, но не бях сигурна

дали ще успея да излезна навън, без да бъда проследена. Ако ме следяха, щеше да се

стигне до сблъсък. Трябваше да се защитя.

Човекът ме поведе по друг коридор, а после по още един. Най–накрая стигнахме до врата, която изглеждаше като всяка друга. Той спря и се загледа в мен в очакване.

- Отвори я, - казах аз.

Той тръсна глава.

- Нямам ключ.

- Е, и аз очевидно нямам. Чакай. – Бръкнах в джоба на якето и извадих връзката ключове, които взех от Дмитрий. На халката висяха пет ключа. Започнах да ги изпробвам един по

един и третия пасна. Вратата се отвори.

Междувременно, моя водач хвърляше припряни погледи назад, готов всеки момент да

изхвърчи.

- Дори не си го и помисляй, - предупредих го. Той пребледня и се закова на място. Стаята

пред нас не беше голяма и докато белия плюшен килим и картините в сребърни рамки й

придаваха елегантен вид, на практика стаята изглеждаше като... склад за отпадъци. Кутии

и странни обекти – много лични вещи, предимно часовници и пръстени – бяха

разхвърляни наоколо. – Какво е това?

- Магия, - отвърна той, видимо ужасен. – Магическите предмети се държат тук, докато не

отслабне силата им или не бъдат унищожени.

Магия... аха. Имаше предмети, служещи за магиите на мороите. Амулетите винаги имаха

особено влияние над стригоите – обикновено неприятно, – а коловете бяха най–опасни,

защото събираха в себе си всичките четири физически елемента. Ясно защо стригоите

изолираха обектите, които им причиняваха болка и се отърваваха от...

- Моят кол!

Изтичах напред, сграбчих го, но едва не го изпуснах, защото ръцете ми бяха потни. Колът

лежеше върху кутия, заедно с някаква покривка и няколко странни камъка. Докато го

изучавах, осъзнах, че не е моя кол – не че имаше някакво значение, след като служеше за

убиване на стригои. Този кол беше почти идентичен, с изключение на малките

геометрични фигурки в основата му. Нещо, което пазителите правеха, когато бяха

истински привързани към оръжието си: измисляха някакъв дизайн или просто поставяха

инициалите си на кола. Държейки кола, почувствах пристъп на тъга. Той е принадлежал на

някой, който го беше размахвал гордо някога, някой, който сега най–вероятно бе мъртъв.

Само Господ знаеше колко още дузини колове има тук, иззети от нещастните затворници,

но сега нямах време да търся моя или да скърбя за мъртвите.

- Добре, сега искам да ме заведеш до... – поколебах се. Дори и с кол в ръка щеше да е

много по–добре, ако не се изправех срещу друг стригой. Предположих, че на входната

врата все още има пазач. - ... някоя стая на този етаж, която разполага с прозорец, който

може да се отвори. И е отдалечена от стълбите.

Мъжът се замисли за момент и после кимна.

- Насам.

Последвах го през поредния лабиринт от виещи се коридори.

- Как се казваш?

- Олег.

- Знаеш ли, - започнах. – Ще се измъкна от тук... и ако искаш..., ако искаш, мога да те

взема с мен.

Някой друг – и то човек – определено щеше да ме забави. И въпреки това съвестта ми не

ми позволяваше да оставя когото и да било. Той ме погледна с недоумение.

- Защо ми е да искам това?

Сидни беше права, когато казваше, че хората биха направили огромни саможертви, за да

получат безсмъртие. Олег и Инна бяха живото доказателство.

Заобиколихме и се изправихме срещу сложно изработена френска врата. През гравираните

стъкла можех да видя полиците за книги, разположени по цялата дължина на стените.

Библиотека – огромна, която се простираше далеч отвъд полезрението ми. Какъв късмет –

насреща видях еркерен прозорец, на който бяха закачени сатенени завеси с цвят на кръв.

- Перфектно, - казах и отворих вратата.

Точно в този момент ми прилоша. Не бяхме сами в стаята. Галина стана от стола,

разположен пред камината в другия край на стаята. Една книга падна от скута й. Нямах

време да обмисля странната гледка на стригоя, седнал до камината с книга в ръка, защото

тя се приближаваше право към мен. Почти си помислих, че Олег ме вкара в капана, но той

се бе притаил в ъгъла, а на лицето му се отразяваше шока, който ме връхлетя. Независимо, че библиотеката беше огромна, тя ме стигна след секунди.

Отбягнах първоначалната й атака – или поне се опитах. Беше бърза. Като изключим

Дмитрий, другите стригои в къщата определено бяха от А отбора, а аз определено бях

забравила колко Агресивни са наистина умелите стригои. Тя ме хвана за ръката и ме

завъртя към себе си, отворила уста, със зъби насочени право към врата ми. Държах кола в