i 6bbe1fb40ba7fe1e

ръка и несръчно се опитах поне да я одраскам с него, но тя ме притискаше твърде силно.

Накрая успях да се отместя леко и да отдалеча врата си от обсега на зъбите й, но цялото ми

движение й даде възможност да ме сграбчи за косата. Тя ме надигна и аз изпищях от

болка. Беше забележително как успяваше да ме вдигне за косата без да я изтръгне от

корените й. Все още стиснала ме, тя ме блъсна към стената. Когато за пръв път се бих с

Дмитрий, когато пристигнах, той се държа грубо, но не искаше да ме убие. Галина искаше.

Беше повярвала на Дмитрий, че имам ценни умения, но сега разбра, че съм като трън в

гащите. В нея не беше останала капчица милост и тя жадуваше да ме убие. Успокоявах се, че поне нямаше да ме превърне в стригой. Щях да съм просто обяд.

Внезапен крясък насочи вниманието ми към вратата. Дмитрий стоеше там, с лице,

изкривено от гняв. Бях си въобразила, че е отново е себе си, но грешах. Около него се

носеше такава ярост, очите му бяха присвити и зъбите се виждаха. Бялата кожа си

констастираше остро с червените очи. Той приличаше на демон, изпратен от ада, за да ме

унищожи. Той закрачи към нас и в съзнанието ми се появи мисъл: „Е, поне нещата ще

приключат много по–бързо”. Освен ако... не аз бях целта му. Той атакува Галина.

Не бях сигурна коя от двете ни бе по–изненадана, но в момента бях напълно забравена.

Стригоите се хвърлиха един към друг и аз замръзнах, зашеметена от красотата на битката

им. В движенията им почти се забелязваше грация, в начина, по който нападаха и

отбягваха ударите. Взирах се още малко и тогава преминах към действие. Това беше шанса

ми да се измъкна оттук. Не можех да си позволя да се разсейвам.

Обърнах се към прозореца, оглеждайки как мога да го отворя. Нямаше никакви брави.

- Кучи син!

Може би въпреки всичко Олег ме подведе към капана. Или може би имаше някакъв

механизъм, който не бях забелязала. Независимо от това, бях убедена, че има поне един

начин да го отворя. Изтичах до другия край на стаята, където по–рано седеше Галина, и

грабнах украсения с орнаменти дървен стол. Очевидно прозорецът не беше направен от

бронирано стъкло като този в стаята ми. Приличаше на гравираните прозорци, вградени

във френската врата, деликатен, с префърцунен дизайн, въпреки тъмната боя. Едва ли се

изискваше много сила, за да бъде счупен. След цялата тази безплодна битка в стаята ми, изпитах задоволство, когато запратих стола по него с все сила. Ударът отвори голяма дупка

от едната страна на прозореца, стъклата се пръснаха навсякъде. Няколко отломки удариха

лицето ми, но не бяха нещо, за което да се тревожа в момента.

Зад мен бушуваше битка. Чуваха се ръмжене и болезнен плач, наподобяващи чупене на

мебели, докато се биеха. Исках да се обърна и да видя какво става, ала не можех. Взех

стола и замахнах отново, разбивайки другата половина на прозореца. Сега се беше

отворила огромна дупка, достатъчна, за да се промъкна през нея.

- Роуз!

Гласът на Дмитрий задейства инстинкта ми да му отвърна. Погледнах назад и го видях все

още в схватка с Галина. И двамата бяха изтощени, но той изглеждаше по-зле. Но докато се

биеха, той продължаваше да се опитва да я хване така, че да открие гърдите й. Погледът

му срещна моя. Преди, когато беше дампир, рядко имаше нужда от думи, за да ми каже за

какво си мисли. Знаех какво искаше да направя. Искаше да я пробода.

Не бих го направила. Исках да скоча през прозореца веднага. Имах нужда да ги оставяда

да се бият, въпреки да знаех, че Галина ще победи. И въпреки лошите ми предчувствия,

прекосих стаята с насочен кол. Може би защото никога нямаше да се откъсна от Дмитрий, независимо в какво чудовище щеше да се превърне. Може би се дължеше на

подсъзнателното чувство, че това е мой дълг, след като той току–що спаси живота ми. Или

може би просто защото знаех, че тази вечер щеше да умре един стригой, а тя беше по-

опасната.

Но Дмитрий трудно я удържаше. Тя беше силна и бърза, и той определено изпитваше

затруднение. Тя продължаваше да шава, опитвайки се да поднови атаката си.

Единственото, което трябваше да стори, бе да го омаломощи, както направих аз; после

трябваше само да го обезглави или да го довърши, като го изгори. Не се и съмнявах, че ще

се справи и с двете възможности.

Успя да я завърти леко, така че да ми предостави видимост към гърдите й. Придвижих се

напред, и тогава Дмитрий ме цапардоса. За момент стоях объркана, чудейки се защо ме

напада, след като току–що ме беше спасил, но тогава осъзнах, че някой го блъсна –

Нейтън. Нейтън тъкмо бе влезнал в библиотеката заедно с Марлин. Успяха да разсеят

Дмитрий, но не и мен. Все още имах добър изглед към Галина и без да чакам, забих кола в

гърдите й. Той не потъна толкова дълбоко, колкото ми се искаше, и тя все пак успяваше да

ме победи, борейки се ожесточено. Направих странна физиономия и натиснах по–силно,

знаех, че среброто трябва да й подейства. Секунда по късно лицето й се изкриви от болка.

Тя залитна и аз използвах предимството си, забивайки кола до дъно. Отне няколко секунди

преди тя да спре да се движи, и тялото й падна, гърчещо се на земята.