i 6bbe1fb40ba7fe1e

милисекунда преднина. Първата ми мисъл бе да връхлетя върху него с всичка сила. Знаех, че и той би направил същото. Всъщност... той точно това и щеше да направи.

Останах на място, така че да държа вратата леко открехната. Той се приближи към мен с

намерение да осуети опитите ми да избягам и аз отстъпих, отваряйки вратата широко. Сега

той нямаше никаква възможност да ме придърпа. Спря се на прага, опитвайки да ме

сграбчи. Имах трудната задача едновременно да се пазя от него и да го подмамя в коридора

зад вратата. Пристъпих към входа, надявайки се той да ме последва. И през цялото време

трябваше да държа вратата отворена. Нещата се усложниха дотолкова, че едва ли щях да

имам време да въведа отново кода.

Биехме се в ограниченото пространство. Най–голямото откритие, което направих бе, че

Марлин изглежда беше млад стригой, в което имаше смисъл. Галина би искала да е

заобиколена от доверени лица, които да контролира. Естествено, силата и бързината на

стригоите компенсираха липсата на опит. А това, че преди е бил морой, означаваше, че

едва ли е преминал през специалното обучение. Още едно предимство на моя страна.

Дмитрий бе агресивен стригой, защото преди да бъде превърнат, бе преминал бойно

обучение. А този пред мен не.

И така, Марлин отправи няколко удара към мен, единия, от които мина прекалено близо до

окото ми. Другият попадна в корема ми, оставяйки ме без въздух за половин секунда. Но

през повечето време успявах задоволително да отбия атаките му. И да го вбеся. Да те

победи тийнейджърка не се отразяваше никак добре на репутацията, особено когато си

стригой. В един момент дори успях да го подведа в погрешна посока и да го изненадам със

здрав ритник – беше по–лесно да го направя, отколкото предполагах, облечена в

проклетата рокля, – който го прати няколко крачки назад. Едва успях да задържа вратата с

ръка, когато го ритнах, но това ми беше напълно достатъчно. Неговото залитане ми

осигури няколко секунди, през които успях да се промуша през вратата и да излезна в

големия коридор. За съжаление, когато се опитах да я затворя, той вече настъпваше през

нея. Опитах се да я затръшна с ръце, като същевременно го ритах и бутах навърте.

Известно време се борехме и благодарение на късмета, останал ми, затворих вратата

дотолкова, че само ръцете му се подаваха от нея. Концентрирах се и силно дръпнах

вратата към мен. Тя се удари върху китките на Марлин. Почти очаквах ръцете му да се

откъснах и да се строполят на пода в коридора, ала той успя да ги издърпа навреме. Дори и

стригоите притежаваха някои инстинкти, които да им помагат да избегнат болката.

Въздъхнах – физическата ми сила още не беше възстановена напълно – и отстъпих. Ако

знаех кода нямаше да има нужда от всичко това. Момент по–късно дръжката на вратата се

завъртя, но не я отвори. Чух яростен вик и после ударите на юмруците му по вратата.

Едно на нула за мен. НЕ, едно на нула за късмета. Ако той знаеше кода, щях да съм...

Последва силен удар. Марлин продължаваше да блъска по вратата и забелязах как на

металната повърхност се появи малка пукнатина.

- О, по дяволите, - изръмжах.

Нямах намерение да стоя и да чакам да разбера колко още удара му бяха нужни, за да я

разбие. Осъзнах, че дори и да извадя от строя първата ключалка, Дмитрий пак щеше да е

способен да разбие тази. Дмитрий...

Не, абсолютно забранено беше да си мисля за него в момента.

Докато тичах по коридора към стълбите, по които аз и Дмитрий бяхме се качили, внезапно

в съзнанието ми изплува неочакван спомен. Когато Дмитрий заплашваше Нейтън

последния път, спомена, че ще вземе кола ми от трезора. За кой трезор точно ставаше

въпрос? Дали се намираше сред тези помещения? Дори и да беше така, определено не

разполагах с време, за да го потърся. Изправена пред възможността да претърся четири–

етажната сграда, пълна с вампири, или да побягна и да се скрия в околностите, преди да са

ме открили... е, изборът беше ясен.

Както тичах, се натъкнах на един човек в началото на сътлбите. По–възрастен от Инна,

носеше купчина спално бельо, което изтърва, когато се сблъскахме. Почти без да спра, го

сграбчих и го притиснах към стената. Нямах оръжие, с което да го заплаша, и се зачудих

как ли ще успея да предявя исканията си този път. Докато го закова към стената, той

изпъна отбранително ръцете си и започна да хленчи на руски. Нямаше да ме нападне.

Разбира се, бях изправена пред друг проблем – трябваше да го попитам нещо, но нямаше

как. Марлин продължаваше да блъска по вратата, а Дмитрий щеше да се събуди само след

няколко минути. Втренчих се в човека, надявайки се, че изглеждам ужасяваща. От

изражението му ми се стори, че съм успяла. Започнах да говоря като пещерен човек, както

с Инна..., само че този път се опитах да звуча по–грубо.

- Стик, - казах на руски. Нямах идея дали е правилната дума. Посочих към сребърния

пръстен, който носех и замахнах с ръка. – Стик? Къде?

Той ме погледна объркан и на чист английски ме попита:

- Защо говориш по този начин?

- Господи, - възкликнах. – Къде е трезора?

- Трезор?

- Мястото, където държат оръжията си?

Той продължаваше да ме зяпа учудено.