i 6bbe1fb40ba7fe1e

Аз... мисля, че съм готова, но е... не зная. Толкова голяма крачка е.

- Ще бъде най-доброто решение в живота ти, Роза.

Дишането ми се учестяваше и се молех да мисли, че е заради страха от превръщането.

- Кажи ми отново. Още веднъж. Защо толкова много искаш да ме събудиш?

Леко изморено изражение премина през лицето му.

- Защото те искам. Винаги съм те искал.

И тогава разбрах. Най-накрая разбрах проблема. Отговаряше ми по един и същи начин

отново и отново всеки път, че нещо ме безпокоеше. Никога не бях успявала да го осъзная

обаче. Сега можех. Той ме искаше. Искаше ме по начина, по който хората искат някакви

вещи или колекции. Дмитрий, когото познавах... онзи, в когото се бях влюбила и с когото

бях правила любов... този Дмитрий щеше да каже, че иска да сме заедно, защото ме обича.

Сега нямаше любов.

Усмихнах му се. Приведох се надолу и го целунах нежно. Вероятно си мислеше, че го

правя, както всеки друг път – заради привличане и желание. Всъщност това бе целувка за

сбогом. Устните му отговориха на моите, топли и страстни. Задържах целувката малко по-

дълго, и за да пребори сълзите ми, напиращи от очите ми, и за да не притихна в

прегръдките му в примирение. Ръката ми се приближи до крака на стола, който бях скрила

в джоба на суичъра си. Никога нямаше да забравя Дмитрий, до края на живота си нямаше

да го забравя. И този път нямаше да забравя уроците му.

Със скорост, за която той не беше подготвен, измъкнах кола и го промуших през гърдите

му. И сякаш прободох собственото си сърце в този момент.

Глава 25

Очите му се разшириха от шока, устата му зяпна. Колът не беше сребърен, но знаех, че

можеше да е. Прокарвайки го през сърцето му, трябваше да действам толкова решително,

все едно нанасях смъртоносния удар. Налагаше се най–накрая да приема, че моя Дмитрий

е мъртъв. Пред мен стоеше стригой. Двамата нямахме бъдеще заедно. Нямаше да се

присъединя към него.

Не изпитах желание да спра и да легна до него, или просто да изчакам и да видя какво ще

се случи. След първоначалната изненада, чертите му и дишането застинаха, създавайки

илюзия, че е мъртъв. Точно в това се състоеше цялата работа – илюзия. И преди бях

виждала това. Вероятно разполагах с не повече от пет минути преди да се възстанови

напълно. Нямах време да скърбя за миналото или за неосъщественото бъдеще. Трябваше

да действам веднага. Без колебание. Прокарах ръце по тялото му, претърсвайки дрехите за

нещо, което да ми бъде от полза. Намерих връзка ключове и малко пари. Прибрах

ключовете в джоба си и посегнах да върна парите, обаче осъзнах, че може и да ми

потрябват, ако успея да се измъкна оттук. Моите собствени пари ми бяха отнети, когато

пристигнах. Грабнах и част от бижутата, оставени на масата. Да намериш купувачи за

нещо подобно в големите градове на Русия не беше никак трудно. Застанах до леглото и

хвърлих към Дмитрий един последен, изпълнен с болка поглед. Сълзите, които бях скрила

от него по–рано, сега се търкулнаха по лицето ми. Само това можех да си позволя. Ако

имах време по–късно, тогава щях да скърбя. Преди да си тръгна погледа ми се спря на

кола. Исках да го взема с мен; все пак бе единственото ми оръжие. Но ако го издърпах, той

щеше да се събуди след по–малко от минута. Трябваше ми допълнително време.

Въздъхнах и му обърнах гръб, надявайки се да намеря оръжие някъде другаде.

Хукнах към вратата на апартамента и бързо въведох кода. Тя се отключи и аз се озовах в

коридора. Преди да пристъпя към следващата врата, разгледах тази, през която току–що

бях преминала. Имаше още една електронна ключалка, която трябваше да се задейства, за

да се излезе от апартамента. Естествено ми беше нужен код. Отдалечих се леко и ритнах с

всичка сила ключалката. Наложи ми се да я изритам още два пъти, преди малката червена

лампичка на нея да спре да мига. Не знаех дали ще задействам ключалката от вътрешната

страна на апартамента, но бях виждала как във филмите винаги, когато повредиш

електронните брави, те се деактивират.

Насочих вниманието си към следващата ключалка, опитвах се да си спомня цифрите,

които ми каза Инна. Не бяха се запечатали така ясно в съзнанието ми, както първите.

Въведох седем числа. Малката светлинка остана червена.

- По дяволите. – Имаше вероятност да ме е излъгала за цифрите, но предполагах, че

виновника в случая бе паметта ми.

Опитах отново, знаех, че часовника тиктака и отброява малкото време, с което разполагах

преди Дмитрий да тръгне след мен. Червената светлина проблясна отново. Какви бяха

проклетите числа? Опитах се да си ги представя и най–накрая реших, че не съм сигурна за

последните две. Когато отново въведох кода, просто размених местата им. Лампичката

светна в зелено и вратата се отключи. Разбира се, от другата страна ме чакаше съвсем

различен вид охранителна система. Стригой. И не кой да е стригой: там беше Марлин.

Този, който измъчвах в тясната уличка. Този, който ме мразеше, задето го злепоставих

пред Галина. Явно изпълняваше задълженията си на охрана и очевидно се беше подготвил

за скучна вечер. Виждайки ме да влизам през вратата му подейства като шок. Имах точно