i 6bbe1fb40ba7fe1e

места. Можех да видя как интересът му нараства, докато говорех, въпреки че начинът му

на мислене бе бърз и експедитивен – по никакъв начин не приличаше на по-ранния ни

нежен разговор. Той се надяваше, че най-накрая бях близо до това да се съглася на

превръщане.

Както продължиха въпросите, така продължиха и моите външни белези на умора.

Прозявах се много, губех следата на мисълта си. Накрая потрих очи с ръцете си и се

прозях отново.

- Толкова много неща, които не знаех... и които все още не знам...

- Казах ти, че е невероятно.

Честно казано, някои неща наистина бяха. Повечето бяха ужасяващи, но ако преодолееш

цялата работа с немъртвите и злото, определено имаше предимства в това да си стригой.

- Имам още въпроси, - измърморих. Затворих очи и въздъхнах, после ги отворих, като се

насилвах да остана будна. - Но... съм толкова уморена... все още не се чувствам добре. Не

мислиш, че имам сътресение, нали?

- Не. А веднъж щом те пробудя няма да има значение така или иначе.

- Но не и докато не отговориш и на останалите ми въпроси. - Думите ми бяха заглушени от

прозявка, но той ме разбра. Отне му малко време да ми отговори.

- Добре. Не и преди това. Но времето изтича. Казах ти го преди.

Тогава оставих клепачите ми да се затворят.

- Но все още не е вторият ден...

- Не, - каза той тихо. - Все още не.

Лежах там, сдържайки дъха си доколкото можех. Щеше ли това да проработи? Беше

възможно той да пие от мен дори и ако мислеше, че съм заспала. Играех си на залагане.

Едно ухапване и цялото ми старание да се боря с изтеглянето щеше да бъде напразно. Щях

да се върна на изходна позиция. Както беше, нямах представа как щях да избегна

следващото ухапване..., но не мисля, че щеше да има следващо ухапване. До тогава щях да

съм стригой.

Дмитрий полежа до мен още няколко минути и после усетих, че мърда. Всичко в мен се

стегна. По дяволите. Ето, че идваше. Ухапването. Бях сигурна, че целуването беше част от

привличането му да пие от мен и че ако просто бях заспала, привличането щеше да си

отиде. Очевидно не. Цялото ми преструване беше за нищо. Всичко беше свършило. Но не

беше. Той стана и си отиде. Когато чух вратата да се затваря, почти си помислих, че това

беше измама. Със сигурност мислех, че той се опитва да ме изиграе и че всъщност все още

беше в стаята. Когато усетих, че гаденето ми от стригоите отслабва, осъзнах истината. Той

наистина си беше тръгнал, мислейки, че се нуждая от сън. Действията ми бяха

убедителни.

Веднага седнах, обмисляйки няколко различни неща. В последната част от посещението

му той беше... ами, напомняше ми за стария Дмитрий повече от всякога. Със сигурност все

още беше стригой, от край до край, но имаше и още нещо. Някаква топлина в смеха му.

Искрен интерес и привързаност към новините за семейството му. Това ли беше то?

Новините за семейството му ли бяха събудили някаква част от душата му, дълбоко

заровена в чудовището? Признавам, почувствах ревност при мисълта, че те успяха да

направят в него промяната, която аз не можех. Но той все още имаше онази топлина, с

която говореше за нас, само мъничко...

Не, не. Трябваше да спра това. Нямаше промяна. Нямаше смяна на позицията му. Беше

самозалъгване и колкото повече си възвръщах старото си аз, толкова повече осъзнавах

каква всъщност е ситуацията.

Действията на Дмитрий ме накараха да си спомня нещо. Бях забравила напълно за

пръстена на Оксана. Взех го от масичката и го сложих на пръста си. Не усетих някаква

забележителна промяна, но ако лекуващата магия все още беше в него може би щеше да

ми помогне. Можеше да ускори процеса на пречистване на тялото и ума ми. Ако някаква

част от тъмнината на Лиса се стичаше в мен, може би пръстенът щеше да угнети и нея.

Въздъхнах. Без значение колко често си казвах, че съм свободна от нея, никога нямаше да

бъда. Тя беше най-добрата ми приятелка. Бяхме свързани по начин, който малко хора

можеха да разберат. Отрицанието, под което живеех, си отиде. Сега съжалявах за

действията си с Ейдриън. Беше дошъл, за да ми помогне, а аз запратих милото му

поведение в лицето му. Сега нямах надежда за комуникация с външния свят.

Като мислех за Лиса се сетих за това, което стана по-рано, когато бях в ума й. Какво ме

беше избутало? Поколебах се, обмисляйки посоката на действията ми. Лиса беше далеч и

вероятно в беда. Дмитрий и другите стригои бяха тук. Но... не можех да си тръгна все още.

Трябваше да я нагледам още веднъж, набързо...

Намерих я на неочаквано място. Беше с Диърдри, възпитател в училището. Лиса се

срещаше с възпитател, откакто Духът бе започнал да се проявява, но това беше някой друг.

Разширявайки усещанията си върху мислите на Лиса, аз разбрах историята: нейният

съветник бе напуснал малко след атаката над училището. Лиса беше възложена на

Диърдри, която веднъж ме беше консултирала, когато всички си мислеха, че съм полудяла

заради смъртта на Мейсън. Диърдри беше доста елегантно изглеждащ морой, винаги

педантично облечена, русата й коса оформена перфектно. Не изглеждаше много по-стара

от нас и с мен възпитателните й методи бяха приличали на полицейски разпит.

С Лиса беше по-нежна. Личеше си.