i 6bbe1fb40ba7fe1e

Опитвах се с дни и нямах късмет. Нищо нямаше да се промени.

- По дяволите! – извиках, чувствайки се по-добре като изливах чувствата навън. Ядосана

се стоварих в стола пред бюрото, изумена, че не го запратих в стената от раздразнение.

Столът се заклати, но съвсем леко.

Смърщена се изправих и го погледнах. Всичко останало в тази стая беше истинско

изкуство. Странно беше, че имаше такъв нестабилен стол. Коленичих, за да го проуча

отблизо. И там, нa един от краката, имаше пукнатина близо до мястото, където кракът се

сливаше със седалката. Зяпнах. Всички мебели бяха произведени здрави, без каквито и да

било дефекти. Трябваше да знам, след като бях удряла този стол толкова пъти в стената, откакто дойдох първия път. Дори не го бях повредила някъде. Откъде се беше взела тази

пукнатина? Мятането му наоколо не му беше навредило.

Но не само аз го бях мятала.

Онзи първи ден, когато се сбих с Дмитрий и тръгнах след него със стола. Той го бе

изтръгнал от мен и го бе хвърлил срещу стената. Не му бях обърнала внимание отново,

след като се бях отказала от чупенето му. Когато по-късно се бях опитала да счупя

прозореца, бях използвала ръбестата масичка, защото бе по-тежка. Силата ми обаче не

беше достатъчна, че да повреди стола – неговата обаче беше.

Вдигнах стола и веднага го метнах към твърдия като диамант прозорец, надявайки се

отчасти, че ще ударя с един куршум два заека. Не. И двете си останаха цели. Затова опитах

отново. И отново. Загубих бройката на мятанията. Ръцете ме боляха и знаех, че дори и да

се възстановя, нямаше да имам достатъчно сила. Беше вбесяващо.

Най-накрая, когато сякаш опитвах за последно, погледнах към стола и видях, че

пукнатината бе станала по-голяма. Прогресът обнови волята и силата ми. Удрях отново и

отново, пренебрегвайки болката в ръцете от жулещото ме дърво. И най-накрая чух пукот и

кракът се счупи. Вдигнах го и зяпнах в изумление. Счупването не беше съвсем гладко.

Беше се разбило и бе остро. Дали бе достатъчно остро, че да бъде като кол? Не бях

сигурна. Но знаех, че дървото е твърдо и че ако се използва с достатъчна сила, може да

успее да пробие сърцето на стригой. Не би убило никого, но би зашеметило. Не знаех дали

щеше да ми даде достатъчно време, че да се измъкна оттук, но това бе всичко, което имах.

И беше дяволски повече от това, което имах допреди един час.

Отново седнах на леглото, за да се възстановя от борбата си със стола и си запремятах

ръчно направения кол от ръка на ръка. Добре. Сега имах оръжие. Но какво щях да правя с

него? Лицето на Дмитрий проблясна в ума ми. По дяволите. Нямаше съмнение. Той бе

очевидната мишена, онзи, с когото трябваше да се разправям най-напред.

Вратата изведнъж се отвори и погледнах разтревожена. Бързо бутнах стола в тъмния ъгъл, като ме обзе паника. Не, не. Не бях готова. Не се бях убедила напълно, че трябва да го

забия в него...

Беше Инна. Носеше табла, но не и обичайното си раболепно изражение. Бързият поглед, с

който ме дари, бе изпълнен с омраза. Не знаех защо ми беше ядосана. Не й бях направила

нищо. Все още.

Насочих се към нея, сякаш щях да огледам таблата. Като повдигнах капака видях сандвич

с шунка и пържени картофки. Изглеждаха добре – не бях яла от известно време, но

адреналинът препускаше през тялото ми и бе изгонил апетита, който може би се

спотайваше някъде в мен. Погледнах отново към нея, като се усмихнах мило. Тя ме

изгледа кръвнишки.

Не се колебай, казваше Дмитрий винаги.

Не се колебаех.

Скочих върху Инна, бутайки я толкова силно към пода, че главата й отскочи. Тя загледа

замаяно, но бързо се опомни и опита да отвърне на атаката ми. Този път не бях дрогирана

– е, не съвсем – и годините обучение и вродената ми сила най-накрая се показаха отново.

Притиснах тяло в нейното, като я задържах на едно място. После измъкнах кола, който бях

направила и опрях острия му край във врата й.

Сякаш отново се бях върнала в дните, когато преследвах стригои по алеите. Тя не

виждаше, че оръжието ми бе крак на стол, но острието привлече вниманието й, когато го

опрях в гърлото й.

- Кодът, - казах. – Какъв е кодът?

Единственият й отговор бе поредица от псувни на руски. Добре, това не беше изненада,

като вземах предвид факта, че вероятно не ме разбираше. Затършувах в руско-английския

речник в ума ми. Бях в страната достатъчно дълго и бях набрала известен брой думи. Да

си призная, равняваха се на тези на две годишно дете, но дори и така можех да общувам.

- Числа, - казах на руски. – Врата, - надявах се, че наистина казах това. Тя ми отвърна с

още грубости, изражението й бе предизвикателно. Наистина беше като разпитите на

стригоите. Натиснах кола по-силно и й потече кръв, с което едва се накарах да поспра.

Можеше и да се чудя дали имах силата да пробия стриойско сърце с това, но пробождане

на вените на човек? Като масло. Тя се поколеба леко, очевидно осъзнавайки същото нещо.

И отново опитах разваления си руски.

- Убия те. Няма Нейтън. Никога...

Каква беше думата? Службата в църквата изплува в спомените ми и се надявах, че съм

уцелила.

- Никога вечен живот.