i 6bbe1fb40ba7fe1e

успея да се изтощя. Това вършеше работа и заспивах веднага, щом докоснех

възглавницата, носейки се в сън без сънища, без ефекта на отказването.

Събидух се по-късно, когато нечие тяло се плъзна до моето в леглото. Отворих очи и ги

вперих право в червените на Дмитрий. За пръв път от дни го гледах със страх, не с любов.

Свалих този поглед от лицето си въпреки всичко и му се усмихнах. Протегнах се и

докоснах лицето му.

- Върнал си се. Липсваше ми.

Той хвана ръката ми и целуна дланта ми.

- Имах работи за вършене.

Сянката на лицето му се измести и видях мънички следи от засъхнала кръв близо до

устата му. С гримаса я изтрих с пръста си.

- Виждам.

- В реда на нещата е, Роуз. Ти как се чувстваш?

- По-добре. С изключение на...

- Какво?

Погледнах настрани, отново в противоречие. Погледът му тогава не издаваше нищо повече

от просто любопитство. Имаше интерес – съвсем малко, – но го имаше. Интерес към мен.

А само преди момент бях трила кръв от лицето му – кръв от някой нещастен човек, чийто

живот най-вероятно е бил изсмукан през последните няколко часа.

- Бях в главата на Лиса, - казах аз накрая. Нямаше нищо лошо в това да му кажа. Както

Нейтън, така и той знаеше, че тя е в Академията. - И... ме избутаха оттам.

- Избутаха те?

- Да... Гледах през очите й, както обикновено, и тогава някаква сила... Не знам, някаква

невидима ръка ме изтласка. Никога преди не бях усещала нещо такова.

- Може би е нова способност на Духа.

- Може би. Само че аз я наблюдавах редовно и никога не съм я виждала да упражнява или

дори да обмисля нещо подобно.

Той сви рамене и ме прегърна.

- Да си пробуден ти дава по-добри усещания и достъпност до света. Но не те прави

всезнаещ. Не зная защо ти се е случило това.

- Очевидно не сте всезнаещи, ако беше иначе, Нейтън нямаше да иска информация за нея

толкова силно. Защо е това? Защо стригоите се стараят толкова да убият кралските родове?

Знаем, че те, вие, го правите, но защо? Какво значение има? Не е ли жертвата просто

жертва, особено когато толкова много от стригоите са били кралски морои?

- Това изисква сложен отговор. Голяма част от ловенето на кралски морои е страх. В

стария ти свят кралските родове са държани по-високо от другите. Те получават най-

добрите пазители, най-добрата защита. - Да, това несъмнено беше вярно. Лиса го беше

разбрала в двореца. - Ако можем да стигнем до тях и въпреки това, за какво говорим? Това

означава, че никой не е в безопасност. Това създава страх, а страхът кара хората да вършат

глупави неща. Прави ги по-лесна плячка.

- Това е ужасно.

- Плячка или...

- Да, знам. Плячка или хищник.

Очите му се присвиха леко, очевидно прекъсването ми не му хареса. Успя да го игнорира.

- Има също полза в разнищването на водачите на мороите. Това също създава

нестабилност.

- Или може би ще са по-добре, ако сменят водача си, - рекох аз. Той ми хвърли още един

странен поглед и аз малко се стреснах. Ето че отново мислех като Виктор Дашков. Усетих, че трябва просто да си мълча. Не се държах като обикновеното си разсеяно и надрусано аз.

- Какво е другото?

- Другото... - Устните му се извиха в усмивка. - Другото е престиж. Правим го заради

славата. За репутацията, която ни дава и за удовлетворението да знаем, че сме унищожили

нещо, което други не са успели да унищожат векове наред.

Проста природа на стригоите. Злоба, преследване и смърт. Нямаше нужда от други

причини.

Погледът на Дмитрий мина от мен към нощната масичка. Там бях оставила всичките си

бижута снощи и ги бях подредила. Всичките му подаръци бяха там, блестящи като някакво

пиратско съкровище. Протягайки се над мен, той повдигна медальона на верижката му.

- Все още пазиш това.

- Да. Въпреки че не е хубаво колкото твоите неща. - Синьото око ми напомни за майка ми.

Не бях мислила за нея от много дълго време. В Бая бях достатъчно пораснала, за да гледам

на Олена като на втора майка, ала сега... сега исках да имам моя собствена. Джанин

Хатауей може би не готвеше и не чистеше, но беше умна и компетентна. И за някои неща, осъзнах аз с учудване, мислехме еднакво. Характерните ми белези бях наследила от нея и

знаех със сигурност, че в тази ситуация тя нямаше да спре да планира как да избяга.

- Не го бях виждал преди, - каза Дмитрий. Той остави долу медальона и взе простия

сребърен пръстен, който Марк ми беше дал. Не го бях носила от последния път, когато бях

в къщата на Беликови и го бях оставила на масата до медальона.

- Получих го, когато бях... - спрях, осъзнавайки, че никога не бях разказвала за

пътуванията си преди Новосибир.

- Докато беше какво?

- Докато бях в родния ти град. В Бая.

Дмитрий си играеше с пръстена, местеше го по върховете на пръстите си, но спря и ме

погледна, когато казах името.

- Била си там? - Странно, не бяхме говорили много за това. Бях споменавала Новосибир

няколко пъти и това беше.

- Мислех, че ще бъдеш там, - обясних аз. - Не знаех, че стригоите ловуват в големите

градове тук. Останах със семейството ти.

Очите му се върнаха към пръстена. Той продължи да си играе с него, въртеше го насам

натам.

- И?

- И... те бяха мили. Харесаха ми. Прекарах доста време с Виктория.

- Тя защо не беше на училище?