i 6bbe1fb40ba7fe1e

падане от една маса. Не означаваше нищо.

Лицето на Кристиан стана замислено и Лиса си помисли, че той със сигурност ще се

съгласи с нея.

- Щеше да е ”нищо,” - каза той накрая, - ако ми беше казала сама. Не трябваше да го чувам

от някой друг.

- Джил...

- ... не е проблемът. Ти си.

Лиса се шокира за момент.

- Какво ми казваш?

- Аз... - Кристиан изведнъж изглеждаше отегчен. Той потри очи. - Не знам. Просто...

нещата са твърде трудни напоследък. Аз просто... не съм сигурен дали мога да се справя с

всичко това. Постоянно се караше с мен преди да заминеш, а сега това?

- Защо не ме слушаш? Не беше нищо! Дори Ейвъри се съгласи.

- О, - каза Кристиан саркастично, - щом Ейвъри се е съгласила, значи всичко е наред.

Избухливостта на Лиса надигна грозната си глава.

- Какво трябва да означава това? Мислех, че я харесваш.

- Харесвам я. Но не ми харесва как напоследък й се доверяваш повече, отколкото на мен.

- Нямаше проблем, когато се доверявах на Роуз.

- Ейвъри не е Роуз.

- Кристиан...

Той поклати глава.

- Виж, вече не искам да ходя на вечеря. Просто имам нужда да помисля.

- Кога ще се видим отново? - попита тя обезумяла. Гневът й бе изместен от страх.

- Не знам. По-късно.

Той си тръгна без да каже и дума повече. Лиса гледаше след него ужасена, докато той

напускаше предверието. Искаше да се втурне след него, да го умолява да се върне и да й

прости. Имаше твърде много хора наоколо и тя реши да не прави сцени – или да се

натрапва в личното му пространство. Вместо това тя отиде при единственото средство,

което й беше останало: Ейвъри.

- Не очаквах да те видя отново, - каза Ейвъри, докато отваряше вратата на стаята си.

- Какво си ти – Иисус Христос? Какво е станало?

Тя вкара Лиса в стаята и поиска да разбере историята. С много сълзи и близо до истерия

несвързано говорене, Лиса разказа какво бе станало с Кристиан.

- И не знам какво искаше да каже. Иска ли да скъсаме? Ще се върне ли, за да говорим по-

късно? Трябва ли да отида при него? - Лиса зарови лице в ръцете си. - О, Боже. Нали не

мислиш, че между него и Джил има нещо?

- Не, - възкликна Ейвъри. - Разбира се, че не. Виж, трябва да се успокоиш. Караш ме да се

побърквам. Всичко ще бъде наред. - Тревога се прокрадна по лицето на Ейвъри и тя отиде

да донесе на Лиса чаша вода. После прецени отново и й наля чаша вино вместо вода.

Седейки сама, Лиса усети как дивите й емоции я измъчват. Мразеше това, което беше

направила. Чувстваше се сякаш нещо не й е наред. Първо се беше отчуждила от мен, сега

и от Кристиан. Защо не можеше да задържи приятелите си? Какво толкова й трябваше?

Наистина ли полудяваше? Чувстваше се извън контрол и отчаяна. И тя... Бам!

Изведнъж и без предупреждение бях изблъскана от главата на Лиса. Мислите й изчезнаха

напълно. Не бях излязла по собствено желание, а и не се бях върнала заради нещо, което

се случваше в моето собствено тяло. Стоях в стаята сама, бях спряла, докато крачех и

размишлявах. Никога, никога преди не ми се беше случвало такова нещо. Това беше като...

като физическо избутване. Сякаш стъклена стена или сила беше застанала пред мен и ме

отблъскваше. Беше някаква външна сила. Не беше дошла от мен.

Но какво беше? Беше ли Лиса? Доколкото знаех, тя никога не можеше да усети, когато съм

в главата й. Беше ли се променило това? Тя ли ме беше изритала? Бяха ли пораснали

дотолкова несигурните й чувства, че да няма място за мен? Не знаех и нищо от това не ми

харесваше. Когато се случи, с изключение на чувството, че съм избутана, изживях и друго

странно усещане. Беше като трептене, сякаш никой се беше протегнал и беше

погъделичкал ума ми. Получих топли и студени вълни и после изведнъж всичко бе спряло.

Бях извън главата й. Беше някак нападателно.

А също и... познато.

Глава 23

За съжаление не можех да си спомня къде съм го усещала преди. Като се има предвид

всичко останало, което ми се случваше, фактът, че дори си го спомних, беше

забележителен. Спомените ми бяха малко разпръснати, но дадох най-доброто от себе си да

ги пресея, чудейки се къде бях преживяла това гъделичкане в мозъка ми. Не получих

отговор и да размишлявам върху това скоро стана толкова дразнещо, колкото и да

измислям план за бягство. И колкото повече време минаваше, толкова повече осъзнавах, че

наистина се нуждая от план за бягство. Отказването от ендорфина ме убиваше, но мислех

все по-ясно и по-ясно, докато веществото напускаше системата ми. Бях удивена от това

колко пристрастена бях към него. Веднага, щом разреших на Дмитрий да ме ухапе... вече

бях пропаднала. Бях загубила трезвото си мислене. Бях загубила силата и уменията си. Бях

станала мека, замаяна и глупава. Е, не напълно. Ако се бях предала напълно, вече щях да

съм стригой. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че дори докато бях друсана от

ухапванията, някаква част от мен е продължавала да се бори и е отказвала да отстъпи.

Да знам, че не съм толкова слаба, колкото си мислех, ми помогна много. Помогна ми да

игнорирам копнежа в тялото ми по-лесно, да се разсейвам с лоша телевизия и изяждане на

цялата налична храна в малкия хладилник. Дори стоях будна дълго време с надеждата да