i 6bbe1fb40ba7fe1e

пристрастен, просто не можех да разбера защо за него беше толкова важно да рискува

живота си така. Сега разбирах.

През часовете, които изминаха, бих рискувала живота си, за да бъда ухапана отново.

Това всъщност беше забавно, защото ако разрешах още едно ухапване, щях да рискувам

живота си. Вече не се съмнявах, че това замъглено мислене ще ме доведе до приемане на

офертата на Дмитрий. Но с всяка мизерна, лишена от ухапване секунда, мислите ми

ставаха все по-ясни. Е, все още бях далеч от това да бъда свободна от мечтаната мъгла на

вампирските ендорфини. Когато ни заловиха в Споукън, Еди беше използван като

източник на кръв и му беше отнело дни да се възстанови. Всяка частичка яснота сега ме

караше да осъзнавам колко важно бе да остана неухапана. Не че това знание направи

нещата по-лесни за тялото ми.

Тук имах доста сериозни проблеми. Изглеждаше сякаш, по който и път да поема, съдбата

ми беше да стана стригой. Дмитрий искаше да ме превърне, за да можем да царуваме

заедно като вампирски еквивалент на Бони и Клайд. Нейтън искаше да ме превърне с

надеждата, че ще хване Лиса – и после да ме убие. Очевидно опцията на Дмитрий беше

по-привлекателна, но не с много. Вече не. Вчера щях да кажа, че превръщането в стригой

не е нещо, за което бих се тревожила твърде много. Сега суровата реалност ме удари и

старите ми чувства се завърнаха. Самоубийство срещу съществуване като зло същество.

Разбира се, да бъда зло същество означаваше да мога да бъда с Дмитрий...

Само че не беше Дмитрий. Или беше? Всичко бе толкова объркващо. Отново се опитах да

си припомня нещо, което беше казал преди много време – няма значение, че един стригой

изглежда като човека, когото си познавал, той не е този човек. Сега този Дмитрий беше

казал, че е грешал за това.

- От ендорфина е, Роуз. Той е като дрога... - Изстенах и зарових лице в ръцете си, както

седях на дивана с телевизора, бръмчащ за фон. Прекрасно. Сега си говорех сама. Да

предположим, че можех да разбия контрола, който Дмитрий имаше над мен и това

объркано състояние, което ме караше да мисля, че разбирам погрешно стригоите... и

тогава какво? Пак се връщах на първоначалната дилема. Без оръжия, с които да мога да

преборя стригой. Без оръжия, с които да се самоубия. Отново зависех от милостта им, ала

поне сега бях способна да се бия по-добре. Със сигурност щях да загубя, но усещах, че ако

издържа без ендорфини още малко ще бъда способна да победя поне Инна. Това трябваше

да се брои за нещо.

И ето. Без ендорфин. Всеки път, когато умът ми минаваше през опциите ми и удряше на

камък, аз отново се завръщах към физическата реалност пред мен. Исках отново това

извисяване. Исках си обратно щастливата мъгла. Нуждаех се от нея, иначе със сигурност

щях да умра. Това би ме убило и би ме освободило от перспективата да бъда стригой...

- По дяволите!

Изправих се и започнах да вървя наоколо, надявайки се да се разсея. Телевизията не ми

помагаше; това беше сигурно. Ако можех да издържа още малко, щях да изкарам

наркотика от системата си и щях да реша как да спася себе си и Лиса, и... Лиса!

Без никакво обмисляне влязох в главата й. Ако бях в нейните тяло и ум, може би нямаше

да се налага да се справям с моите за известно време. Уединението ми ще премине по-

бързо.

Лиса и групата й се бяха завърнали от кралския дворец малко по-строги отколкото когато

пристигнаха. Студената светлина на утрото бе накарала Лиса да се чувства невероятно

идиотски относно събитията от партито. Да танцуваш на маса не беше най-лошото нещо

на света, но като си спомняше за други партита, на които е била този уикенд и за

социалния си живот с Ейвъри, се зачуди какво й е станало. Понякога дори не се чувстваше

като себе си. И целувката с Ейрън... ами, това беше напълно различнен, предизвикващ

вина въпрос.

- Не се тревожи за това, - каза й Ейвъри в самолета. - Всички правим глупави неща, когато

сме пияни.

- Не и аз, - изпъшка Лиса. - Това не съм аз. - Въпреки това оплакване, Лиса без възражение

прие да пие мимоза – шампанско, смесено с портокалов сок – на задната седалка.

Ейвъри се усмихна.

- Нямам с какво да го сравня. На мен ми изглеждаш добре. Но все пак ти не се опитваш да

избягаш с човек или с някакъв некралски тип.

Лиса се усмихна в отговор и очите й попаднаха на Джил, която седеше малко по-напред от

тях в самолета. Ейдриън беше говорил с по-младото момиче по-рано, но сега тя беше заета

с книга, най-важното й занимание сега изглежда беше да стои далеч от Рийд. Той отново

седна със Саймън и Лиса беше изненадана да види, че пазачът гледаше Джил

подозрително. Може би Рийд беше казал на Саймън, че младото момиче е някаква заплаха.

- Притесняваш ли се за нея? - попита Ейвъри, като проследи погледа на Лиса.

- Не е това... просто не мога да се отърся от начина, по който ме гледаше миналата нощ.

- Тя е млада. Мисля, че лесно се шокира.

Лиса предполагаше, че това е истина. Все пак, млада или не, имаше нещо изненадващо

чисто и честно в начина, по който Джил бе извикала Лиса. Напомняше на Лиса за нещо,

което аз бих направила. А Лиса не можеше да се успокои като знаеше, че някой такъв има