i 6bbe1fb40ba7fe1e

той веднъж ми бе казал, че винаги ще е тук за мен. Аз също винаги бях искала това, ала

исках в замяна да бъда там за него. Исках да бъдем равни, винаги да си пазим гърбовете.

Днес не беше така. Бях беззащитна. Слаба. Никога, никога през живота си не съм била

такава. Дори и в ужасни моменти, когато силата ми е била надвишавана, винаги съм се

била благоприлично. Най-малкото, винаги имах воля за битка. Не и сега. Бях ужасена. Бях

неефективна. Не бях способна да правя друго, освен да седя там жалка и да чакам някой да

ме спаси. Бях оставила човек да ме победи.

Дмитрий каза, че решението е да стана стригой. През последната седмица не беше спрял

да го повтаря и докато аз продължавах да не се съгласявам, бях толкова отблъсквана

колкото и преди. Напоследък мисълта да бъдем заедно се бе превърнала в просто

блуждаеща мисъл. Аз исках да бъдем заедно, особено в моменти като този, когато се

целувахме и желанието сякаш пращеше около нас.

Но този път... желанието не беше толкова силно както друг път. Все още беше там, но не

можех да се отърся от това какъв беше той преди малко. Изясни ми се, изключително ясно, че се натисках със стригой. А това беше... необичайно.

С тежко дишане Дмитрий отдръпна устните си от моите за момент и се вгледа в мен. Дори

и с това сдържано изражение на стригой можех да видя, че ме иска – по много начини.

Беше объркващо. Той беше и не беше Дмитрий. Навеждайки се надолу, той целуна бузата

ми, после брадичката, а след това и врата ми. Устата му се отвори по-широко и започнах да

усещам върховете на кучешките му зъби...

- Не, - изтърсих аз.

Той замръзна.

- Какво каза? - Сърцето ми отново започна да бие силно, а аз се приготвих за още гняв.

- Ами... не. Не и този път.

Той се дръпна назад и ме изгледа едновременно шокиран и ядосан. Когато не ми отговори, започнах да говоря несвързано.

- Не се чувствам добре... ранена съм. Страх ме е от загубата на кръв, въпреки че го искам...

- Дмитрий винаги казваше, че не мога да го излъжа, но трябваше да опитам. Сложих най-

доброто си, най-страстното и невинно лице. - Искам го... искам да почувствам

ухапването..., но първо искам да си почина, да стана по-силна...

- Разреши ми да те пробудя и отново ще бъдеш силна.

- Знам, - казах аз, все още сдържайки гласа си тих и обезумял. Погледнах настрани,

надявайки се така да засиля объркването. Добре де, с живота, който живеех напоследък не

беше толкова трудно да имитирам обърканост. - И започвам да си мисля...

Чух как остро си пое въздух.

- Започваш да си мислиш какво?

Обърнах се към него, надявайки се, че мога да го убедя, че сериозно обмислям

превръщането.

- Започвам да си мисля, че никога повече не искам да бъда слаба. - Можех да го видя на

лицето му. Той ми вярваше. Но последната част все пак не беше лъжа. Не исках да бъда

слаба.

- Моля те... просто искам да си почивам. Трябва да помисля още малко.

Това беше моментът, в който всичко ми тежеше. Истината беше, че аз не просто го лъжех.

Лъжех и себе си. Защото наистина... Исках това ухапване. Силно. Бях изкарала много

дълго време без ухапване и тялото ми крещеше за него. Нуждаех се от ендорфин, нуждаех

се от него повече от въздух или храна. А сега, само ден без него и бях достигнала късче

просветление. Частта от мен, която не искаше нищо друго освен радостта от игнориращия

екстаз, не се интересуваше от това, че умът ми се прояснява и сега знаех, някъде дълбоко в

себе си, че трябва да опитам малко повече, дори и ако това означаваше да се лиша от това, което исках най-много.

След дълго размишление Дмитрий кимна и стана. Беше разбрал думите ми сякаш съм

достигнала повратна точка и бях на ръба да приема.

- Почивай си тогава, - каза той. - И ще говорим по-късно. Но, Роуз... имаме само два дни.

- Два дни?

- Преди крайния срок на Галина. Толкова време ни даде. След това аз ще взема решението

вместо теб.

- Ще ме пробудиш? - Не бях напълно сигурна дали смъртта присъства като вариант все

още.

- Да. За всички нас ще бъде по-добре, ако не се стига до там. - Той стана от леглото и

застана пред мен. Спря за момент и бръкна в джоба си. - О, донесох ти това. - Той ми

подаде гривна, инкрустирана с опали и малки диаманти, сякаш изобщо не беше голяма

работа. Гривната беше зашеметяваща и всеки опал блестеше с хиляди цветове.

- Уау. Тя е... тя е прекрасна. - Сложих я на ръката си, вече някак подаръци като този не

означаваха толкова много. С доволен поглед той се наведе и ме целуна по челото. Тръгна

към вратата и ме остави да лежа на дивана, отчаяно опитвайки се да мисля за нещо

различно от това колко силно искам да се върне и да ме ухапе.

Остатъкът от деня премина в агония.

Бях чела за пристрастени, за това колко трудно хората се отказват от алкохола или

наркотиците. Веднъж дори станах свидетел на това как един захранващ едва не откачи

след като го отстраниха от службата му. Беше станал твърде стар и решиха, че е опасно за

здравето му да продължава да дава кръв на мороите. Гледах изумена как моли да му

разрешат да остане, как се кълне, че няма нищо против риска. Въпреки че знаех, че е