Гаснеща жарава

Една твърда ръка натиска главата ми, докато брадичката ми не докосва гърдите. При тази поза гърбът ми се извива в дъга. Крилата ми се извисяват над мен като изящни огнени пластини, приготвени за идеалния срез.

Просъсквам, треперейки ожесточено, когато студен стоманен връх докосва едно от фините сухожилия, прикрепящи като решетка дясното ми крило.

Ръцете, които ме държат, стисват още по-здраво, така че накрая изгубвам усещане в мишниците си…

— Не мърдай — предупреждава ме нечий глас. — Не ми се ще да отсичам цялото ти крило.

Сподавям ридание и заставам неподвижно. И в следващия миг съм свободна.

Никой повече не ме докосва. Не усещам и студената целувка на стоманата върху крилото си, готова да го пререже и осакати…

Катурвам се от ешафода. Падам върху бетонната площадка. Сълзите парят в очите ми, замъгляват фигурата на застаналия над мен Касиан, който ме гледа с неестествено бистри очи. Гърдите му се надигат учестено.

Гласът на Северин проехтява във въздуха, слагайки край на възцарилата се шумотевица:

— Беше предложена алтернатива на подрязването на крилата, която считаме за приемлива.

Главата ми се извръща рязко към Северин. В сърцето ми се заражда надежда и единствената ми мисъл е, че ще го направя. Каквото и да поискат. Всяка една алтернатива е по-добра.

Какво би могло да е по-зле от това да ме накълцат, може би дори да ме осакатят за цял живот?

— Ако Ясинда приеме да се обвърже още днес с Касиан, ще бъде пощадена…

Топлината се оттегля от тялото ми. Отвътре ме сковава студ.

Надигам се, олюлявайки се, и заставам неподвижна, хладна, като някоя статуя, гледаща към морето от смаяни лица. Аз обаче съм най-смаяна от всички.

Погледът ми намира Касиан. Мастиленочерните му очи излъчват студенина като тази, която чувствам вътре в себе си. В тях не виждам нито искрица светлина, нито вятър, нито небе. Нищо.

Устните му са стиснати в тънка права линия, като знак на нежелание да дава обяснения за решението си.

Взирам се в лицето му, търся нещо, опитвам се да разбера, да намеря отговора.

Това ли? Това ли е предложил на баща си като решение? Защо го е сторил? Наистина ли иска да се обвърже с мен? Или пък прави огромна саможертва? Не изглежда особено радостен… че се отказва от свободата си, за да ме спаси.

— Съгласна е — обявява Касиан, предизвикателно вперил очи в моите. Защото знае, че не мога да не приема. Не и след като знам какво ме очаква в противен случай.

Никой не изчаква да потвърдя думите на Касиан. Направо ме отвеждат. Старейшините ме предават в ръцете на своите жени, които са щастливи, че служат на мъжете си и на прайда. Точно такава очакват да стана. Самодоволна. Послушна. Едва не се изсмивам при тази представа. Никога не бих могла да бъда една от тях.

Протягам шия и поглеждам надясно, докато слизам по стъпалата. Имам нужда да видя лицето на Тамра.

Сърцето ми се вледенява, когато най-сетне я съзирам. Цялата е восъчнобледа. Косата й. Лицето й. Дори очите й нямат цвят, сякаш са попарени от слана. Устните й се раздалечават, но думите остават неизречени.

Мама. В кошмара на последните мигове съвсем забравих за нея. Търся я сред множеството, но, естествено, нея я няма. Изгнанието й не е отменено само защото съм била пощадена. Пощадена. А дали наистина е така?

Не откъсвам очи от Тамра, докато ме ескортират покрай нея. Опитвам се да й дам знак, че съжалявам, че не съм искала да се случи, че няма да се случи. Няма.

Но в мига, в който се разминаваме, осъзнавам, че това е лъжа. Не мога да спра нищо.

Може би съм се заблуждавала, че мога да контролирам нещо — че някога бих могла да избегна съдбата, която прайдът ми е предопределил преди много време.

23

Нощта е тиха, при все че съм заобиколена от всички страни. Мъглата изглежда по-тъмна, по-сивкава от обичайния си тебеширенобял цвят и се чудя дали това няма нещо общо с настроението на Тамра.

Водят ме към летателното поле. Докато се придвижваме към центъра му, избуяли треви леко ме бръскат по краката. Планините ни обграждат като безмълвни свидетели — нащърбени грамади, чиито очертания се открояват на фона на небето.

Облечена с разкошно кехлибареножълто наметало, се чувствам като пословичното агне, което водят на заколение. Когато пристигаме на мястото, където поколения дракита са преминавали през церемонията на обвързването, съзирам очертания с титан кръг върху земята. Забелязва се отдалеч. Сапфирите, които го обрамчват, хвърлят красиви хипнотични сини отблясъци в нощта. Титановият кръг може да бъде обграден единствено от сапфири — едни от най-твърдите камъни на земята. Кръгът символизира нерушимия съюз между две дракита.

Извръщам поглед от мястото, въпреки че ме насочват към него. Оставят ме точно до ръба. Касиан вече чака от другата страна на пръстена, облечен в блестящо черно наметало. За момент се вглеждам в лицето му. И двамата сме напълно преобразени в дракита.

Прайдът се е смълчал в очакване.

Не се оглеждам. Не търся с очи Тамра, но зная, че и тя присъства. Наблюдава с всички останали подготовката на церемонията по обвързването ми с Касиан. Усещам погледа й върху себе си.