Гаснеща жарава

При тези думи тълпата се раздвижва… разнася се шумолене, което приемам за знак на съгласие. Преглъщам мъчително. С очи, вперени право напред, избягвам погледите на Тамра и мама, на Лаз… на Касиан.

Застанала съм като изпъната струна в очакване на окончателната присъда, която ще бъде произнесена всеки момент. Няма да има пощада за мен. Не и този път. Край. Северин е решил съдбата ми.

От гърдите ми се изтръгва звук — измъчен, сподавен смях. Кого заблуждавам? Взел е решението в мига, в който съм се завърнала без Мирам.

И все пак потръпвам при обявяването му:

— Нямаме друг избор, освен да подрежем крилата на онова драки, чието продължаващо неподчинение застрашава живота на всички нас.

Замахва с ръка към мен.

— Според древната ни традиция драки, което излага на риск прайда, бива лишавано от дара да лети за колкото време е необходимо.

Шушуканията замират. Тишината е толкова оглушителна, че чувам как кръвта нахлува в главата ми.

Колкото време е необходимо. Тоест, колкото време е необходимо крилата ми да заздравеят. Ако изобщо се случи. Понякога увредените или травмирани криле не могат да се излекуват както трябва и дракито остава сакато завинаги.

Въздухът се раздвижва от внезапния вик на Тамра. Пронизителният й глас кънти на фона на жужащото мълчание:

— Не! Не! Не можете да го направите! — Лицето й е пламнало с такава руменина, каквато не съм виждала след първото й преобразяване в драки. — Това е варварщина! Пуснете я! Няма нищо справедливо в това!

С пребледняло лице мама обвива ръка около Тамра, която сякаш понечва да изкачи стъпалата. Сестра ми се съпротивлява известно време, но накрая заравя лице в рамото й.

Очите на мама вече не са безжизнени и празни. Но почти ми се ще да бяха. По-добре, отколкото да са пълни с мъка и болка.

Северин не обръща внимание на избухването на сестра ми. Само едва доловимият тик на бузата му издава, че изобщо я е чул или пък че не одобрява поведението й. Все пак става дума за Тамра. Той все още има нужда от нея и е склонен да изтърпи изблика й.

Следващата му заповед ме пронизва като острие и се забива дълбоко в душата ми.

— И Зара е длъжна да понесе своята отговорност — изрича отсечено Северин и хвърля поглед към старейшините, в случай че решат да възразят относно решението му да въвлече и майка ми. — Зара проявява нехайство към майчинските си задължения и към своите отговорности, свързани със собствените й деца и прайда.

Ето това вече не го очаквах.

— Какво? — крясвам, поглеждайки обезумяло към майка ми, чиито очи изглеждат съвършено будни, живи и дори хвърлят искри.

Северин продължава с монотонния си глас:

— Тя ще бъде осъдена на изгнание и трябва да напусне територията на прайда незабавно. От този ден нататък няма повече да бъде считана за драки и ще търси своя път в човешкия свят — при тези думи устните му се извиват подигравателно и той додава с видимо злорадство: — Както впрочем винаги е желала.

— Чакайте — провиквам се. — Ще тръгна с нея! Изгонете и мен!

Устата на Северин бавно се изкривява.

— Що се отнася до твоето наказание, нямаш избор. А и… — студеният му поглед ме измерва от глава до пети сякаш ме разголва. — Ти тепърва ще трябва да изпълниш предназначението си.

От устата на Тамра започват да изригват проклятия. Лаз се долепя до рамото й, помагайки на мама да я обуздаят.

Не зная кое е най-лошото — недвусмислената заплаха, че ще ме използват за разплод, предстоящото подрязване на крилата ми или това, че ще изгубя мама. Всяко от тези три неща е ужасно по свой начин.

Всичките накуп ще ме съсипят.

Това, наред с раздялата с Уил и общата ни мечта, както и вината за участта на Мирам, ми идва в повече. Какво още би могло да се случи? Какво още ще трябва да изтърпя?

Замръзвам на място, неестествено неподвижна, докато всичко се развива край мен с шеметна скорост и пред очите ми блуждаят неясни очертания. Животът ми е извън контрол и аз съм в центъра на случващото се.

Оглеждам се наоколо, сетне се взирам нагоре във виещата се мъгла на Нидия, която забулва прайда ни. Представям си как отлитам през нея с мама и Тамра.

Но това е само една фантазия.

Северин дава знак и двама стражи с отвратителните си ленти на ръцете пристигат, за да отведат мама.

— Погрижете се да не взима със себе си нищо друго, освен дрехи. У нея да не остават никакви камъни.

— Мамо! — изкрещява Тамра и поглежда отчаяно към Северин. — Чакай! Моля те, нека поговоря с нея. Само за миг, насаме…

— За да ти каже как да се свържеш с нея ли? — той поклаща глава. — Съжалявам, не може. Както вече казах, тя вече е човек, а дракитата не си общуват с хора.

Като казва това, очите му се свеждат към мен и безпогрешно долавям обвинителните нотки. После щраква с пръсти и отвеждат мама.

Устремявам се напред, но нечия здрава ръка ме хваща за рамото и ме спира. Опитвам се да срещна погледа на мама. Да си обменим някакъв знак, да получа някаква информация от нея. Къде ще иде? Как ще я намеря отново?

Дали някога ще я намеря отново?

— Донесете резачите.