Гаснеща жарава

— Искаме да останем малко насаме, моля! — рязко му подвиква Тамра, без дори да го погледне. Изведнъж се сещам за последния път, когато тримата се озовахме в една стая. За грозните думи… Явно и сестра ми не е забравила.

С крайчеца на окото си забелязвам как той ни оставя. Вслушвам се в заглъхващите му стъпки. Не отива далеч. Само до всекидневната. Изпълнява заповеди. Все пак ще ме ескортира до събранието. Няма да си тръгне току-тъй.

Сякаш прочела мислите ми, Тамра ме уверява:

— Ще бъдем с теб, Ясинда. Мама и аз. Ще се изправим пред всички като семейство.

Сестра ми присяда край майка ни, която също гледа към мен. Погледът й е по-бистър, вече не е отчужденият поглед на онази непозната от отминалите няколко седмици. Напомня ми повече за майка ми, която познавам.

— Ти се върна. Доброволно. Това все означава нещо — промълвява тя и вече не съм така разтревожена. От думите й ми става по-леко. Знаела е, че съм заминала. Не й е било все едно.

— Ти не си престъпник. Северин не мисли рационално. Всички ще разберат. Никой досега не е бил наказван несправедливо.

„А справедливо?“ — изкушавам се да попитам.

Не съм невинна. Сторих нередни неща.

Но мама стисва твърдо ръката ми с топлата си длан. Чувствам се така, както когато бях малка и тя беше целият ми свят. Когато тя и татко можеха да оправят всичко с едно докосване на ръката.

Изведнъж вече не се чувствам толкова самотна. Каквото и да се случи, зная, че семейството ми е с мен. Това ми дава сили, кара ме да си мисля, че ще се справя с всичко.

22

С Тамра сме се запътили към центъра на селището, хванати за ръце. Останалите са наизлезли и се придвижват в плътен поток в същата посока. Зяпат ме съвсем откровено през усукващите се масури рядка мъгла — дори ме сочат с пръст. Явно не се притесняват от това, че ги виждам. И защо да ги е грижа? В техните очи аз съм тази, която е постъпила зле и е била призована на публичен съдебен процес пред прайда.

Тамра стисва ръката ми, за да ми вдъхне увереност.

Вървим достатъчно бавно, изчакваме мама. Тя върви от другата ми страна и присвива очи срещу ивиците слаба светлина, които успяват да проникнат през мъглата. Като къртица, излязла денем.

Стигайки до залата за събрания, забелязваме, че е претъпкана. Когато се появявам, шумната глъчка замира.

Телата се раздалечават, отстъпват, за да ме пропуснат да се кача по парадните стълби.

Северин се извисява зад каменния парапет. Шестимата старейшини също са там, застанали като кукли на конци зад мощната му фигура. Не съм глупачка. Публиката няма да отсъди нищо. Каквото и да се случи, решението остава негово.

Касиан не се присъединява към тях. Явно не му е позволено. Още не. Няма истински, официални правомощия. Вместо това заема позиция пред надошлия народ.

Отхлабвам пръсти, за да освободя ръката на Тамра и да се изкача по стъпалата, но тя ме стисва още по-здраво. Не ме пуска.

— Ще дойда с теб — заявява.

Лаз кима насърчително зад гърба й. Изглежда, е съгласна, че така е най-добре.

— Не, трябва да се изправя сама.

Съмнявам се, че изобщо ще допуснат някой да застане до мен. Погледът ми прескача от Тамра към мама и после към Лаз.

— Чакайте ме тук.

Разтеглям устни в слаба, трепереща усмивка. Заради тях.

— Ще се върна. Всичко ще е наред.

И тези думи изричам заради тях. Не зная какво ще се случи. Стомахът ми е свит на топка, започва да ми се гади. И все пак не съжалявам, че съм се върнала. Трябваше. Заради семейството ми. Заради Мирам и Касиан.

Когато заставам до Северин, той се заема със задачата да изброи нарушенията ми. Започва с дребните.

Неявяване на служба.

Напускане на територията на прайда без позволение.

Изтръпвам при мисълта за вероятната реакция на съгражданите ми, ако знаеха защо съм заминала. Заради кого. Това би било още едно нарушение. Северин не спира.

Непозволен полет на дневна светлина.

Контакт с ловци.

Гласът му прорязва въздуха, равен и твърд. Не мога да спра горчивата мисъл, която нахлува в ума ми — естествено, няма да спомене, че именно той е наредил на Мирам да ме следи.

— Въвели сме тези правила заради безопасността и оцеляването на нашия прайд. За защита на нашия вид. Когато някое драки се отцепва от нас и счита, че е над законите на прайда, излага всички ни на опасност.

Стоя с изправени рамене и се взирам в тълпата от мои събратя. Израженията на лицата им са толкова съсредоточени, толкова… изпълнени с очакване. Ще се случи нещо важно и те го знаят… потекли са им лигите. На всичките. Оглеждам бегло познати лица — на стари приятели, съседи, учители. Изведнъж ми се струват съвсем чужди. Отчаяно се нуждая от някого, който да ме утеши. Някой, който няма място тук. Уил.

Северин продължава:

— И точно това се случи. Изгубихме Мирам, собствената ми дъщеря, завинаги. В този момент тя е оставена на милостта на енкросите, понася невиждани зверства. Ясинда е длъжна да плати за вината си.