Нечии ръце смъкват наметалата ни и ни поднасят обредния бокал, от който сме длъжни да отпием.
Устните ми се допират до ръба на чашата, от която са отпивали поколения дракита като символ на спояването на връзката. Като моите родители. Премигвам с парещи очи. По-трудно е, отколкото си го представях — да извърша този ритуал и после да повярвам, че той не означава нищо.
И изведнъж се сещам за думите на майка ми.
Дали е била права? Дали това ще промени нещата? В ума ми се появява образът на Уил. Не мога да допусна тази церемония да ми отнеме дори частица от него и да я замени с Касиан. Не мога. И няма да го допусна.
Прокарвам език по устните си, за да попия останалото по тях вино, и наблюдавам как Касиан отпива от украсения с камъни бокал. Устните му се докосват до същия ръб, от който пих аз.
Северин започва речта си, но аз умишлено не се вслушвам в думите и гласа му. Неведнъж съм наблюдавала церемонии по обвързването. Зная какво ще каже. Не желая да чувам как изрича думите.
И тогава донасят фамилното ни сандъче с камъните.
Опитвам се да потисна внезапно появилата се в гърлото ми буца и се вторачвам в сандъчето, сещайки се за кехлибара, който вече не е вътре. Продадохме го, докато живеехме в Чапарал. Изведнъж ме завладява собственическо чувство, когато ръката на един от старейшините се заравя вътре и бърка в съдържанието на кутията. Няма право. Обикновено го прави някой от родителите на бъдещата двойка, но в този случай аз нямам такъв.
Следват камъните на Касиан. Баща му заравя ръка в семейния им сандък.
Камъните от двете кутии се вадят по едно и също време. Зървам красивата черна перла от сандъка на Касиан. С идеална форма на кълбо тя изпълва дланта на баща му. От моето наследство изваждат кехлибар. Помня съвсем ясно всеки камък и зная, че това е последният останал кехлибар. Зная защо са избрали точно този. Това е камъкът, който най-добре отговаря на същността ми.
Кехлибарът и перлата се вдигат високо във въздуха, на показ пред прайда. По един камък от всеки семеен сандък. Основата на общото ни наследство. На нашето собствено семейство.
Буцата в гърлото ми се раздува, независимо колко силно се опитвам да я преглътна.
Обединени, двата камъка хвърлят различна светлина, излъчват съвсем различна енергия. Чувам тяхната едва доловима песен и виждам как ги слагат в нова кутия. Черна, лакирана, с огненочервени извивки, гравирани по капака й. Нашият сандък. Мой и на Касиан. Чудя се колко ли отдавна е бил изработен в очакване на този ден.
И идва моментът на издигането. Последният ни полет като независими индивиди.
С очи, вперени в другия, се откъсваме от земята и политаме. Не обръщам внимание на нараненото си крило и се извисявам все по-нагоре.
С лице, обърнато към хладния, влажен вятър, отново се отдавам на блаженството на полета в небето, въпреки самата мен. Въпреки че не желая да се радвам на нищо, свързано с този момент. Летенето винаги е било моята страст. Не мога да устоя на сладостното усещане… не и след като бях на косъм да го изгубя.
Крилата ми се размахват, пляскат във въздуха, издигат ме все по-високо. Сякаш се откъсвам от всичко, напрягам сили да се отдалеча колкото може повече от прайда. Притварям очи, вкусвам брулещия лицето ми вятър.
За момент през ума ми преминава мисълта да продължа нагоре, докато не се стопя, не изчезна в небето. И никога повече да не се спусна. Не и на територията на прайда.
Сетне виждам Касиан, чието тяло се издига през мъглата и облаците заедно с моето. Огромните му крила хвърлят отблясъци. Цветът им е по-тъмен от нощта. Мощни платна от оникс с морави отсенки.
Погледът му се задържа върху мен, докато и двамата се издигаме в спирала. И тогава осъзнавам нещо. Той чете мислите ми. Наясно е с всичко, но лицето му не го издава.
И тогава разбирам. Чувствам го дълбоко в гърдите си, където властват огън и жар.
Той би ме пуснал. Да изчезна в нощта, да се гмурна във всепроникващата мъгла и облаците.
Изборът е в мои ръце.
И си представям точно това. Представям си как се спуска долу при прайда, без мен. Изправя се срещу всички, засрамен и изоставен. Естествено, те ще ме търсят. Вероятно няма да стигна много далеч. Всъщност нямам голям шанс.
Изведнъж той спира. Започва да се рее.
Следвам примера му, задържайки се във въздуха.
Заставам срещу него. Разделят ни сантиметри. Нощните облаци се носят под краката и над главите ни. Студени струи пара танцуват около двама ни като охладен пушек.
От време на време успявам да мярна лицето му през пролуките между облаците. Обсидиановите му очи искрят като жарава.
— Няма да е истинско — провиквам се към него.
Гласът ми е пометен от вятъра и не съм сигурна дали ме е чул, докато не ми отвръща:
— Ще е достатъчно истинско.