Гаснеща жарава

Потрепервам от връхлитащите ме усещания и издърпвам ръката си от неговата. Отчаяно искам да прекратя допира, да направя каквото и да е, само и само да отслабя връзката помежду ни. Значи това било? За това е говорила мама — за такава връзка? Дали ще останем завинаги нещо като емоционални барометри един за друг. Направо страхотно.

Корбин пуска широка усмивка и отстъпва настрана.

— Разбира се.

След като улавя отново ръката ми, Касиан отминава братовчед си с твърда стъпка, водейки ме със себе си.

Следвам го, вцепенена. Дано успея да не го допускам в душата си и едновременно е това да не издавам себе си. Краката ми се движат машинално. Едва когато стъпваме на верандата ми, осъзнавам къде сме.

— Това е моята къща — отбелязвам.

— Баща ми каза, че ще живеем тук.

Премигвам с безразличие и се оглеждам наоколо. Тук ли ще живея с Касиан? В дома, в който съм израснала?

И най-сетне схващам идеята. Тук вече не живее никой. Татко отдавна го няма. Тамра се е настанила у Нидия. Северин се погрижи да изпъди мама. Тук съм само аз. Вече обвързана с партньор.

Взирам се във входната врата сякаш ми е непозната. И сигурно е така. Къщата вече не ми принадлежи. Тя е на Касиан. И косвено — на Северин.

Един непознат нов свят ме очаква от другата страна на вратата. Бъдеще с Касиан.

Стомахът ми се бунтува, в него кипи киселина. Не. Това не е моето бъдеще. Не желая то да ми бъде натрапено. Моето бъдеще си е мое. Също и изборът ми. А той включва Уил. Сега съм сигурна в това повече от всякога.

Тръсвам глава. Как можах да му кажа, че не сме един за друг? Уил е моят избраник. Единственият. Без значение какъв е той, каква съм аз…

Ще намеря начин да бъда отново с него.

Касиан отваря вратата и влизаме в къщата заедно.

24

Въпреки късния час решавам да си взема вана. Оставям се на въздействието на топлата вода, която облекчава и успокоява изтощените ми насилени мускули. Бавя се нарочно, кисна във водата, дълго след като кожата ми се е сбръчкала. Признавам пред себе си, че не само желанието да отпочина ме задържа в банята.

От другата страна на вратата не се чува нищо. Излизам от водата, подсушавам се и напускам убежището си, готова да застана лице в лице с Касиан. На езика ми напират хиляди думи.

Надниквам в спалнята си и с облекчение установявам, че не е там. Разтреперана тръгвам по коридора и влизам във всекидневната. При появата ми фигурата му се отделя от дивана.

Погледът му се плъзва по мен, задържа се за кратко върху мократа ми коса, спускаща се върху раменете ми. Преди още да съм казала нещо, той ме пита:

— Коя стая ще ми дадеш?

Примигвам смаяно, въпреки че това е типично за него. Винаги директен.

— Предполагам, че ще предпочетеш да спиш в твоята стая. Мога да взема тази на Тамра или на майка ти.

Залива ме чувство на облекчение. Не мога да отрека, че съм се безпокоила от този миг и съм се питала какви ли са очакванията му. Чудех се как ли ще реагирам аз на това ново… нещо между нас.

— Н-на Тамра — предлагам.

Парадоксално, но това, че ще прекарва нощите в стаята на сестра ми, ми се струва някак уместно.

Оставаме на местата си, втренчени един в друг, неподвижни. Между нас обаче прелитат неизказани думи. Известно време си играя с ръцете си. Накрая започвам да извивам пръстите си, докато не изтръпват, останали без кръв.

Има толкова неща, които не разбирам: защо постъпва така, защо не повдига въпроса за близостта ни сега, когато сме обвързани. Аз не съм идиот. Дори да не съм се съгласила доброволно, зная, че ритуалът е свързан с определени очаквания. Още от първия учебен ден в училище ни учат колко е важно да се възпроизвеждаш. Прайдът трябва да оцелява.

Ледогенераторът в кухнята изтрополява и аз едва не подскачам при внезапния шум. Очите му се стрелкат като неспокойна птица, търсеща място за кацане. Осъзнавам, че явно и той е притеснен. Или пък го усещам. Това определено ми се случва за пръв път. Досега не бях виждала Касиан притеснен.

Сигурно е редно да му благодаря, да изразя признателността си към него заради това, че ме спаси от подрязването на крилата ми. Думите засядат в гърлото ми.

Той най-сетне се прокашля. Звукът е силен и стряскащ.

— Зная, че ще ти отнеме време, докато всичко започне да ти изглежда реално.

Отвръщам с втренчен поглед. Време? Той смята, че с времето ще се примиря? Нима някога затворникът свиква с килията си? Или може би смята, че след време ще започна да взимам установилата се между нас връзка насериозно? Ще започна да я считам за нещо повече?

— Зная, че се безпокоиш за тази вечер.

Естествено. Нали сме свързани. Той усеща страховете, които ме объркват. Това ме кара да искам отчаяно да изляза извън тялото си.

— Ще ти дам време, Ясинда. Мога да бъда търпелив. Имаме предостатъчно време за… каквото сметнем за необходимо.

Значи, получавам отсрочка? Но докога? Колко дълго ще мога да го държа на една ръка разстояние? О, Касиан никога не би насилил нещата, но колко дълго мога да се преструвам пред наблюдателните очи на прайда, че сме истински обвързана двойка? Пред Северин?