Гаснеща жарава

При тази заповед тълпата се раздвижва. Пред замрежените ми очи отново започват да се носят размазани очертания, придружени от приглушена глъчка. Проточвам врат, но мама вече не се вижда никъде. Не я намирам в създалата се суматоха.

Хващат и двете ми ръце и ме повличат към една издигната дървена площадка, която виждам за пръв път. Поставена е на няколко крачки от подиума. Никой не обръща внимание на молбите на сестра ми да отменят наказанието ми.

Принуждават ме да коленича върху повърхността на дървения ешафод.

Очевидно не искат никой да пропусне зрелището. Осъзнавам, че такива са нравите на прайда. Поне докато Северин е алфа. Управление чрез страх и закани, чрез заплахи, изречени и намекнати. Това е неговата политика и така ще бъде, докато той е начело.

Заповядват ми да се преобразя в драки.

Вирвам брадичка, гледайки право напред. Не могат да ме принудят.

Повтарят заповедта, този път по-високо. И отново не им се подчинявам. Защо да им улеснявам работата?

В мен се заражда мрачно задоволство, когато по лицето на Северин избиват червени петна от ярост. Той слиза при мен с тежка стъпка, за да напомни за мощта и властта, с които разполага.

Прошепва в ухото ми жестока закана, слагайки огромната си ръка на тила ми:

— Сигурен съм, че мога да накарам сестра ти да се преобрази. Толкова е неизкушена. Лесно ще я сплаша. Е, какво избираш? Ти ли ще го направиш? Или Тамра? Една от вас днес ще остане с подрязани крила.

Обръщам се и се вторачвам в лицето му. Омразата струи от мен под формата на горещи вълни.

Прошепвам пресипнало:

— Няма да посмееш…

Пръстите му притискат задната част на черепа ми.

— Тя може да изпълни предназначението си и без да лети.

Все още се взирам в черните му очи, несигурна дали не блъфира. Но не мога да рискувам. Отърсвам се от ръката му.

Не казвам нищо. Няма да му доставя удоволствието да чуе съгласието ми. Поемам дълбоко въздух и се преобразявам в драки.

Човешката ми кожа изчезва толкова бързо, че нямам време да смъкна ризата от гърба си, преди крилата ми да се освободят. Те разпорват тъканта с ужасен звук, който е в синхрон с бързото разтегляне и пукане на костите ми.

Раненото ми крило е увиснало и потрепва. Изглежда счупено. Сякаш вече е подрязано. Безрадостна усмивка разкривява устните ми. Никого не го е грижа. И без това след малко ще бъде премазано.

Това сигурно е най-светкавичното ми преобразяване. Ускорено от гнева и страха ми. Треперя от обзелите ме чувства: гняв заради безграничната власт на Северин и страх от онова, което ще трябва да понеса. Горчив вкус изпълва всеки мой дъх.

Ако не ме държаха и за двете ръце, сигурно щях да изгубя равновесие и да падна от ешафода.

Заливат ме припламващи вълни на ужас. Не мога да правя нищо, освен да усещам онова, което се случва. Да го изживявам. Да го понасям…

Виждам само, че някой донася резачите. Проблясващите остриета се приближават към мен. Изглеждат като огромни градински ножици. Сигурно ще боли.

Тълпата надава оглушителен рев — смесица от одобрителни викове и остри протести. Или поне ми се струва, че чувам няколко протестни вика. Ще ми се да мисля, че не всички са съгласни, че заслужавам подобно наказание. Че не всеки е жаден за моята кръв.

Сестра ми крещи, проклятията й прогарят очите ми. Още е сред тълпата, изтерзана от случващото се.

От онова, което предстои да се случи.

Не мога да се сдържа. Извиквам към нея, макар да зная, че не може да ми помогне.

Никой не може.

Тя не престава да крещи името ми. Сълзи се стичат по бузите ми, съскат по горящата ми кожа.

И изведнъж, във всеобщото безумие съзирам лицето на Касиан. Дълбокият му, остър и същевременно жив поглед е вперен в мен. Сега е на подиума, където не би следвало да бъде, и си пробива път измежду старейшините, за да стигне до мен.

И тогава се сещам. Сякаш чувам плътния му глас, който преди седмици обеща да ме защити. Или поне да се опита. Дали смята, че би могъл? Твърде късно е.

Само че той не се втурва към мен. Застава съвсем близо до баща си, хваща ръката му, закрита от широката мантия, и му говори нещо трескаво, устните му се движат бързо, мургавите му бузи са поруменели, той сочи обезумял към мен.

Не чувам думите му заради врявата, но виждам, че Северин го слуша… и после отново поглежда към мен със замислени, преценяващи очи.

Надавам вик, когато ме насилват да се обърна с гръб към прайда, очите ми се стрелкат бясно — не виждам нищо пред себе си, освен двукрилата врата на залата за събрания.

Това е.

Яки ръце хващат крилата ми, разтягат тънката мембрана до неудобно изпънато положение. Изохквам от болката, появила се в нараненото ми крило.

Стисвам устни и през ноздрите ми излиза пара. Нечии пръсти ръчкат и ръгат гърба ми, търсейки най-удачното място за подрязване. Усещам вкус на горчиво негодувание в устата си. Чувствам се насилена, ограбена от това грубо опипване.

Вътрешният ми огън инстинктивно се издига до гърлото ми, готов да ме отбранява, да ме защити. Прехапвам устни. Лепкавата кръв с вкус на мед се стича по зъбите ми и се смесва с мириса на пепел и въглени.