Гаснеща жарава

Достатъчно истинско? За него? Това ли ми казва? Нима смята, че едно обвързване, в което само единият е напълно отдаден, ще бъде удовлетворяващо? И за двамата? Или пък разчита, че между нас ще се зароди връзка, която ще ни държи заедно?

Днес изгубих толкова много. Уил. Мама. Свеждам поглед надолу. Тамра чака далече там долу. И тя е предадена от прайда точно толкова, колкото и аз.

Отново вдигам очи към Касиан. Няма да е истинско. Това няма да е истинско.

Понасям се към него. Това е единственият отговор, от който се нуждае.

Засега трябва да правя това, което изисква моментът.

Очите му добиват меко изражение, когато се прегръщаме — правим онова, което всички дракита са правили през изминалите хилядолетия. Ръцете му ме докосват нежно. Едната му длан почива на гърба ми, между крилата, а другата — на хълбока ми. При това погледът му е все така напрегнат, пронизващ сякаш се старае да запомни всеки детайл от лицето ми, всяка подробност от този миг.

Затварям очи, мъчейки се да забравя. Посвещавам мисълта си на Уил. И на това как ще го видя отново.

Тялото на Касиан е като скала до моето. Разбира се, отгледали са го като воин. Твърд и непреклонен. Чувствам се защитена в обятията му, не съм уплашена нито от властта, нито от силата му.

Долепени един до друг, започваме спускането. Стомахът ми се преобръща, отива в петите. Всичко се случва като насън, като в онзи кошмар. Падам, без да мога да се издигна. Да се спася.

Падам и отникъде не идва помощ.

Отлетяхме двама, приземяваме се слети в едно. Актът на обвързване. Това очакват от нас. Всичко се свежда до това.

Винаги съм считала ритуала по обвързване за романтичен, за нещо специално, което бих споделила с някого някой ден. Но дори и навремето той се мержелееше някъде в необозримото бъдеще. Далечна перспектива. А сега е истински. Случва ми се в същия този момент.

Докато падаме право надолу, ръцете на Касиан ме държат здраво. Вятърът реве покрай нас, когато се завъртаме в шеметен кръг, носейки се към земята. Косата ми се разстила нагоре, над скалпа ми. Дори кичурите на Касиан са открили лицето му и плющят като тъмни ленти над главата му.

Взираме се един в друг, с почти прилепени носове, воят на вятъра оглушава ушите ни като префучаващ товарен влак, а ние се въртим в спирала към очакващия ни долу прайд.

Не само той ме прегръща. Аз съм се вкопчила здраво в него. Краката ни се усукват и преплитат.

В този миг сякаш сме залепени един за друг… сякаш летим към смъртта си. И точно това е смисълът. Този акт символизира смъртта на нашата независимост и началото на нашето обединяване в едно цяло.

Не дишам. Не мога, дори да исках. Летим с невъобразима скорост. Въздухът се движи толкова бързо край нас, че не мога да го поема със свитите си дробове.

Изведнъж облаците се разреждат. Мъглата и изпаренията отслабват. Сантиметри, преди да се разбием в твърдата повърхност на земята, разперваме крила, изпъваме се и кацаме меко във вътрешността на кръга от сапфири.

Заедно. Прегърнати. Като обвързани дракита.

Не забелязвам сестра ми никъде по време на последвалото пиршество. Постоянно съм заобиколена от тълпа, за мен се вдигат наздравици, поднасят ми храна, обсипват ме с благопожелания.

Сякаш не бях коленичила на ешафода преди часове с резачи зад гърба ми. Сега съм се доказала. Обвързването с Касиан убеждава моя прайд — най-сетне — че съм една от тях. Дори все още да не ми вярват напълно, имат доверие в процеса на обвързване… и в Касиан.

По време на празненството търся Тамра, но от нея няма и следа.

Имам нужда да я видя. Да се уверя, че е добре. Че не ми се сърди. Усещам лицето си изопнато, очите ме болят.

— Ела — тихо казва Касиан, ставайки от дългата трапеза, край която сме седнали. Едрата му ръка обгръща моята. Усещам загрубялата му от работа длан. — Късно е.

Напускаме заедно пиршеството, изпращат ни със закачливи протести. Преди това забелязвам Северин, който пие и се усмихва. Явно е забравил за дъщеря си. Погледът му среща моя и той вдига чаша в безмълвен тост, доволен, че вече съм част от семейството му, най-после под негов контрол.

Смята, че е победил. Че аз съм победена.

— Тръгвате ли вече? — изпречва ни се Корбин на пътя.

— Ясинда е уморена. Имаше тежък ден — отвръща Касиан с непроницаем глас.

Корбин гледа предизвикателно братовчед си, цепките на зениците му вибрират.

— Сигурен съм, че гориш от нетърпение да я завиеш.

Дъхът ми излиза със съсък. Схващам намека и ме обзема тревога. С Касиан вече сме обвързани.

— Мери си приказките! — предупреждава Касиан с плътен глас. Ръката му леко стисва моята. Усещам гнева му с пълна сила, надвиснал като тежък черен облак. Нещо повече от гняв. Собственическо чувство, нужда.