Гаснеща жарава

— Къде отиваме? — дръзвам да попитам, но на мига се разкайвам за въпроса си, когато Северин ми мята поглед, изпълнен с дълбока ненавист. Никога не съм виждала да проявява подобна емоция. Досега не е приемал нещата лично. За него винаги съм била средство за постигането на определена цел. Инструмент, който той да използва и манипулира.

Минаваме през смълчания, покрит с мъгла град и поемаме по Главната улица. Навън няма почти никакви хора. Тази липса на всякаква дейност посред бял ден е странна. Напомня ми на гробищното мълчание след изчезването на баща ми. Тогава никой не излизаше никъде повече от месец, всеки си седеше вкъщи. Посрещаха се само основните нужди. Изпълняваха се най-важните задачи за всекидневното функциониране на обществото ни. Помня как някои от децата се оплакваха, че умирали от скука. А аз умирах от мъка.

Сега всичко това се завръща, залива ме като горчив спомен. Ето ме пак в същото положение. Само че тогава вярвах, че ни чака по-добро бъдеще. Надявах се татко наистина да се завърне. Защото мама ни шепнеше това обещание на ухо и все ни го повтаряше, когато ни слагаше с Тамра да си лягаме. Сега вече зная истината. Или е лъгала нас, или себе си, защото не е имало как да знае подобно нещо.

Изведнъж ми се приисква да я видя. Точно както навремето, имам нужда мама да ме утеши. Да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Дори да не е така. Дори повече да не вярвам в това.

Когато влизам вкъщи, придружена от Северин, очите на мама са като мъртви кладенци, в тях едва-едва проблясва искрица живот. Другите остават на верандата. С изключение на Касиан. Него го няма.

Мама се втренчва в мен сякаш не може да ме познае, сякаш не ме вижда.

— Мамо — прикляквам край леглото й.

Стъкленият й поглед пробягва по лицето ми. Вдига ръка и отмята един от кичурите ми.

— Мамо, аз съм. Върнах се. Добре съм.

Най-сетне устните й помръдват. Промълвяват името ми. Тежкият й дъх ме блъсва в лицето. Поглеждам към нощното шкафче и забелязвам бутилка вино верда.

Северин изсумтява.

— Надали изобщо е забелязала, че те няма.

Вдигам очи към суровото му лице и после отново връщам поглед върху мама. Аз ли й причиних това? Така съм й вгорчила живота, че дави мъката си в бутилката?

До слуха ми достига тропотът от приближаващи стъпки. Долитат гласове.

Внезапно Тамра нахлува в стаята. Следвана от Лаз. Надигам се с треперещ дъх, несигурна какво да очаквам от нея… и от двете.

— Ти си жива — задавено казва Тамра.

Прическата й не е в обичайната за нея безупречна форма. Сребристобялата грива е щръкнала и непокорна точно като моята коса. Всъщност целият й вид е в пълен безпорядък. В нацепените си дънки и тениска прилича по-скоро на мен.

Кимвам с глава.

— Жива съм.

Известно време тя не помръдва. Не обелва и дума, само се гледаме. И в следващия миг вече се прегръщаме. Хлипайки.

Отначало ми се струва, че сълзите и недотам приятните ръмжащи звуци излизат от нея. Но после усещам влагата по бузите си, вибрациите в гърлото и гърдите ми. Плачем и двете заедно.

И Лазур е до нас. Милва болезнения ми гръб с нежните си ръце.

— Толкова съжалявам, Там — отронвам аз.

— Не, аз съжалявам! Все те упреквам за какво ли не, а ти само търпиш! Толкова се радвам, че си жива… че се върна!

Притварям очи с чувство на облекчение. Ето. Заради това трябваше да се върна. Защото част от мен винаги ще бъде свързана с Тамра. Не можех да я оставя да се чуди, да страда от загадъчното ми изчезване…

— Да, тя е жива, но Мирам я няма. Моята дъщеря — намесва се Северин, при което и трите вкупом се раздалечаваме една от друга.

Не смея да откъсна очи от него, стоя нащрек като звяр, като хищник. Той вперва поглед в мен.

— Това няма да мине безнаказано. Не и този път. Пропиля и последния си шанс, Ясинда.

Скръцване на пода привлича вниманието ми към вратата на спалнята. Касиан е застанал на прага. Все пак е тук. Върнал се е. В гърдите си усещам пърхане.

— Прайдът ще се събере до един час — обявява Северин и отново връщам поглед към него. — Ще говориш за простъпките си пред всички.

Значи ме очаква публичен процес?

Подобни събития не са обичайни за живота на прайда. В съзнателния ми живот се е случвало да присъствам само на една или две публични присъди, предвид това, че тук рядко някой нарушава правилата.

Тъмните очи на Северин се присвиват срещу мен.

— Не закъснявай. За да не ти пратя конвой.

Тръгва да си върви, но спира пред вратата и решава да възложи отговорността на сина си.

— Всъщност, Касиан, като се замисля, защо ти не се погрижиш тя да дойде навреме?

За да е сигурен, че няма да избягам.

Облекчението, което изпитах при вида на Касиан, се изпарява. Ще ми бъде пазач.

— Всичко ще е наред — Тамра ме стисва за рамото. Извръщам очи към сериозното й лице. — Ще бъда до теб.

— И аз — приглася й Лаз.

Усмихвам се и на двете.

— Каква късметлийка съм, че ви имам.

Сетне поглеждам към мама. За мое учудване, тя се надига в леглото. Хващам я за ръката, за да й помогна да седне.

— Ще направя чай — предлага Лазур и изчезва от спалнята.

Касиан наблюдава мълчаливо как с Тамра се грижим за майка ни.