Гаснеща жарава

Това може би е неговият начин отново да ме види, да се опита да спечели повече време с мен… да промени решението ми. От друга страна, може да се окаже единственият шанс за Мирам.

Хващам дръжката на вратата и я натискам надолу.

— Ясинда?

Когато изрича името ми, го поглеждам отново и усещам познатия порив.

— По обяд. Точно след седмица.

Съгласявам се.

— Ще бъда тук.

Кима с глава безизразно, без да се усмихва. Очите ми са в плен на неговите. Ръката му се отпуска върху моята на седалката. Кожата ми пламва, нагорещява се под дланта му. Затварям очи измъчено. Моето егоистично „аз“ все още жадува да замине с него.

Ръката ми се измъква изпод неговата и излизам от ленд роувъра.

За момент се вглеждам в гората, тиха и гъста. Масивът от високи борове хвърля тежка сянка. Листата шумолят от подухването на вятъра. Усещам погледа му върху себе си, но не се обръщам назад. Изкушението е твърде голямо. Ще ми е трудно да продължа напред.

Затичвам се, дишайки дълбоко. Спринтирам между дърветата, които ме закачат като стари приятели. Само че вече не ги усещам толкова дружелюбно настроени. По-скоро ми се струват като затворнически стени.

Постовият ме кара да изчакам при портите, докато разговаря с някого с приглушен глас по радиовръзката си. Със Северин, естествено. С кого другиго?

Гледам предизвикателно младежа, докато стоя под обраслата с бръшлян арка и чакам… като аутсайдер, който може и да не бъде допуснат.

Мярвам Нидия, застанала край отворената врата на къщата си. Взира се в мен с непроницаем поглед. Дори тя не идва да ме посрещне и се чудя дали не съм изгубила и нейното приятелство.

Сестра ми не се вижда никъде и се питам дали не е в къщата на Нидия. Може би усеща, че съм тук, че съм се върнала, но просто не я интересува. Дали си мисли, че съм я изоставила. От тази мисъл ми прималява, чувствам се празна. Особено след като се върнах до голяма степен заради нея. Заради Тамра и мама.

Северин пристига, пронизвайки ме с черния си поглед, бездънен като тъмно, необятно пространство.

Придружават го неколцина запъхтени старейшини, стараещи се да не изостават от темпото, което задава с широките си крачки.

Касиан няма проблем с това. И той е редом с баща си. Жадните му очи ме оглеждат от глава до пети сякаш иска да се увери, че наистина съм се върнала, че съм жива и здрава.

Поне някой да ми се зарадва.

Касиан пристъпва напред и ме хваща за ръцете.

— Ясинда.

Името ми, изречено с въздишка на облекчение, надежда, очакване, ме кара да погледна през рамо. Ще ми се Уил да е още с мен и да не нося такива трагични новини.

Дланите му се плъзват по ръцете ми и пръстите му се сплитат с моите.

— Къде е Мирам? — задава Северин дългоочаквания въпрос. Въпросът, на който трябва да отговоря и заради който съм се завърнала у дома. Хвърлям поглед към него, после към Касиан. Касиан с неговите дълбоки, проницателни очи. Още храни надежди. Не е преставал. Палците му рисуват малки кръгчета по опакото на дланите ми.

Виждайки колебанието ми, останалите задават същия въпрос.

Къде е Мирам? Къде е Мирам?

— Аз… — започвам и прокарвам език по пресъхналите си устни.

— Къде е дъщеря ми? — гласът на Северин изплющява във въздуха.

И тогава му казвам. Изплювам думите като ужасна отрова, от която трябва да се изчистя.

— Ловците я отведоха.

Но отровата не ме напуска. Още е в мен, циркулира в кръвта ми. Както и вината. Ужасяващата мисъл съзнание, че аз съм причината за всичко.

Палците на Касиан спират да милват ръцете ми, но аз съм свела очи. Не мога да отвърна на погледа му.

Кимвам с болка.

— Вярно е.

Ръцете му отпускат моите, едва ги докосват.

— Но ти си успяла да избягаш? — саркастично отбелязва Северин. — Като по чудо.

Очите ми започват да парят.

Ръцете на Касиан се отдръпват съвсем.

Моите се отпускат, пръстите ми помръдват неспокойно, увисват празни отстрани на тялото ми. И не мога да разбера какво точно провокира внезапната болка. Фактът, че Мирам е изчезнала… може би завинаги? Или това, че аз съм отговорна за случилото се?

Или усещането, че Касиан ми се изплъзва.

По някакъв начин е станал важен за мен. Може би винаги е бил. Дори да не зная какво означаваме един за друг. Зная, че държа на него. Че няма да понеса да изгубя и него, и Уил.

Без да го докосвам, се взирам в лицето му и търся знак, че не ме обвинява… че не ме мрази.

Северин застава между нас и ме сграбчва за рамото. Пръстите му са огромни, покриват почти цялата ми мишница. Което ме подсеща, че неслучайно точно той е водач на прайда. Най-едрият и силен драки сред нас. Някой ден алфа ще стане Касиан, но дотогава начело ще е баща му. А аз съм оставена на неговата милост.

Той ме повлича със себе си, а аз потискам обидата, породена от грубото му отношение. През последните дни съм изпитала доста по-силна болка. Може би дори го заслужавам. Все пак току-що му съобщих, че дъщеря му е отведена от ловците. Все едно съм му донесла вестта за смъртта й.

Краката ми се препъват, докато се опитвам да го догоня. Останалите изостават зад нас. Устоявам на порива да се обърна да видя дали и Касиан ни е последвал.