Гаснеща жарава

Смачквам моите дрехи и тези на Мирам и ги натъпквам заедно с раницата дълбоко в една хралупа, след което хвърлям набързо листа и пръст върху тях с треперещи ръце. В устата си усещам отровния вкус на страха. Вече няма смисъл да му се противопоставям.

Отмятайки глава назад, изпускам лек стон. Крилата ми си пробиват път между лопатките като две ефирни пластини, пляскащи във въздуха. Пръстите на краката ми се отделят от земята.

Как се случи всичко това? А трябваше да се видя с Уил и сега да съм в прегръдките му. Как всичко се обърка толкова ужасно? Къде е той? Знае ли изобщо какво се случва? Как е допуснал семейството му да се качи на планината днес? Точно днес?

Сграбчвам ръката на Мирам и излитам, яхвайки вятъра и въздуха. Дългата ми грива се вее над раменете ми в огнена вихрушка.

Мирам не се съпротивлява. Тя вече се е преобразила и действа според инстинктите си, които й налагат да отлети, да избяга. Спирам я, дръпвам я силно за ръката, за да не се издигне над върхарите на дърветата и да попадне в зрителния обсег на хеликоптерите.

Крилата ни плющят във въздуха и раздвижват листата, вдигайки повече шум, отколкото ми се ще. Набутвам я в короната на едно дърво и се вмъквам след нея, провирайки се между клоните, които ме дерат.

Погледите ни се срещат през мрежата от борови клонки. Тя се взира в мен без обичайната за нея враждебност. Очите й са подивели от страх, сребристите й зеници треперят от ужас. Сигурно и моите очи изглеждат по този начин.

Свита високо в дървото, накланям глава и наострям уши. За да съм в състояние да разбера дали са ни локализирали още преди да направят пробив между дърветата. Зная, че трябва да съм възможно най-тиха и неподвижна, ако не искам да ни обкръжат от всички страни.

17

Те напредват бавно, почти пълзят по земята като постепенно разпространяваща се зараза. Когато армадата от мотори и най-различни проблясващи пикали и джипове се появява в полезрението ми, разбирам защо не се движат по-бързо.

Вцепенявам се от страх, когато забелязвам, че обръщат специално внимание на дърветата. Същите, в които се крием.

Мирам се вкопчва в ръката ми, ноктите й се забиват в плътта ми — и тя е разбрала.

Навлажнявам устни и питам Мирам възможно най-тихо дали може да стане невидима. Колкото и да се старая, въпросът ми прозвучава като приглушен пърлен тътен и аз потръпвам.

Зная, че може. Тя е визиокриптер. Това й е работата. Но дали ще може сега? Когато й е най-необходимо? Може ли да го направи и да издържи на напрежението?

Известно време тя се взира в мен. Твърде дълго, преди да кимне не особено убедително. Поема дълбоко въздух и тялото й заблещуква пред очите ми. Неутралният тон на драконовската й плът се размива на фона на средата, докато не става напълно невидима сякаш е изчезнала.

Още усещам присъствието й. Тя все така е вкопчена в ръката ми. Отклонявам поглед към ловците долу. Неколцина от тях носят на лицата си някакви устройства, които приличат на тежки очила. Присвивам очи в почуда какви ли са тези уреди, когато изведнъж ме осенява. Гледала съм достатъчно шпионски филми.

— Не! — прошепвам.

Инфрачервени очила. Като се има предвид, че улавят телесна топлина, сигурно през тях изглеждам като огромен празничен огън в нашето укритие. И Мирам не е в безопасност, макар и невидима.

Тя се напряга.

— Какво?

Нямам време за обяснения. Един от ловците изкрещява, сочейки с пръст:

— Ето там! В онова дърво!

Чува се изстрел и една мрежа полита нагоре, съскайки във въздуха. Хващат ме. Всъщност и двете сме впримчени, понеже Мирам не се е отделяла от мен.

Клоните са твърде нагъсто. Мрежата не може да ни обхване, но се оплита около нас и ни оставя без всякаква надежда да отлетим. Мирам се паникьосва, пляска ожесточено с крила, затруднявайки още повече измъкването ни от преплетените въжета.

Тя се мята като уловена птица, скимти като диво животно. И междувременно проблясва във въздуха като бледа светлина — ту е там, ту я няма.

— Вземи се в ръце — изръмжавам. — Появяваш се… Виждат те.

Под нас ловците си подвикват инструкции, изготвят стратегия, правят това, което умеят най-добре. За което са се готвили цял живот. Да ловят дракита. Няма време. Ще ни смъкнат от дървото за секунди.

В мен се обажда инстинктът. Устата ми се изпълва с вкуса на горящи въглени и пепел. Трептящите ми ноздри димят, през устните ми излизат кълба бял пушек. Тлеещият огън се надига в гърдите ми, готов да отбранява и закриля.

Отварям устни и издишвам тънка струйка пламък, достатъчно, за да прогоря мрежата, заплетена близо до лицето ми. И сетне да грабна горещите, обгорени краища и да ги разкъсам, за да се провра през образувалата се дупка.

С тяло, освободено наполовина, аз се обръщам, за да изтегля почти невидимата Мирам. Тя още проблясва във въздуха, като примигваща светлина.

И точно тогава ме улучват. Летящ харпун раздира бедрото ми. Тялото ми се сковава от болка. Мигновено слагам ръка върху разкъсаната, влажна плът.

Започвам да падам насред цялата тази врява. Точно като в кошмарите ми. Нося се стремително към земята. Заедно със заплетената мрежа и Мирам.