Гаснеща жарава

От всички страни ме хващат здрави ръце и ме повдигат. Извръщам лице и се опитвам да издухам пламък към тях, но успявам да изкашлям само слаба струйка дим.

Какво ми сториха?

Връзват ме. Китките ми са толкова здраво стегнати, че кръвта спира да циркулира. Макар вече да съм останала без сили, усещам тази нова болка. Обръщат ме по корем и ме яхват. И отново се чувствам като животно, като звяр. В гърлото ми се надига вик, когато връзват крилата ми едно за друго, за да не се движат, за да не отлетя.

Подхвърлят ме и тялото ми се удря в твърд, гладък под. Горещата ми плът усеща студена, безлична повърхност. Пръстта вече я няма.

Затръшват се врати. Намирам се в задната част на някаква кола. На ван. Той потегля, друсайки се по неравния терен, криволичи между дърветата и грубо закача клони и шума. Откарва ме далеч от прайда. Далеч от дома.

Не мога повече да се съпротивлявам. Клепачите ми се спускат върху уморените ми очи. При все че тялото ме боли, а раната в крилото ми пулсира, вибрирайки дълбоко в лопатките, накрая се поддавам на сънотворния ефект на упойващото вещество. Бузата ми се долепя до студения метален под и ме оборва сън.

18

Събуждам се с болка.

Примигвам бавно няколко пъти, преди да успея да прогледна ясно. Главоболието ми е точно толкова силно, колкото и пулсациите по цялото ми разнебитено омаломощено тяло, и отново спускам клепки, за да мога по-късно пак да отворя очи.

Крилата ми туптят. Опитвам се да помръдна ефирните пластини, при което болката се усилва и разпростира по цялата им дължина. Бях забравила, че са вързани. Свивам се на кълбо и изпъшквам измъчено.

След няколко дълбоки вдишвания се надигам, отлепяйки бузата си от студения метален под на вана. Тръсвам глава, докато се чудя дали въобще съм будна, дали всичко това не е някакъв кошмар.

Близо до мен се разнася нечий хленч. Обръщам се и зървам Мирам, която се е проснала по протежение на дългата страна на вана. С огромно усилие се изправям още малко, толкова радостна да я видя, че за миг забравям за болката. Поне сме заедно в тази метална кутия.

— Мирам — прошепвам и припълзявам по-близо до нея, изпитвайки чувство на облекчение от присъствието й.

Естествено, тя се е материализирала и е напълно видима. Погледът й се вперва в моя.

Навлажнявам пресъхналите си устни.

— Какво…

— Какво се случи ли? — довършва тя въпроса ми. — Ти си виновна. Както винаги. Не се учудвам на това, че те сполетя такава съдба, но още не мога да повярвам, че и аз съм тук. Че ме забърка във всичко това…

— Ще се измъкнем — обещавам. Само това мога да кажа, само в това мога да вярвам.

— Да бе — озъбва ми се тя. Браздите по носа й се набръчкват от силната емоция. — И как ще го уредиш?

— И преди съм успявала да избягам от тях.

— Добре — ожесточено тръсва глава, при което пясъчнорусата й грива се мята около жълтеникавия, неутрален тон на драконовата й плът. — Как? Как ще го направим? Как го направи миналия път?

Уил. Избягах с негова помощ. Само че сега го няма. Трябва да измисля изход за себе си. И за двете ни.

Мирам нарушава мълчанието със зловещо безстрастен глас:

— Ще ни откарат при енкросите. Все едно вече сме мъртви.

— Не се знае — прошепвам аз, докато се мъча да разкъсам със зъби пластмасовите въжета на китките си. Няма смисъл.

— О, погледни истината в очите, Ясинда. Къде иначе ще ни водят? И то живи. Още не са ни убили. Очевидно има причина за това. Пазят ни за нещо. За… тях.

За тях — за чудовищата от нашите детски кошмари. Полазват ме тръпки.

Права е. Естествено, на мен ми е ясно. С това ловците изкарват прехраната си. Бизнесът им процъфтява, като продават събратята ми. Не мога да го отрека.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — питам я, като насочвам вниманието си към това, което ни заобикаля, и се съсредоточавам върху нещо, което бих могла да контролирам. Преценявам ситуацията, в която сме попаднали, за да измисля някакъв план.

— Не зная. Съвзех се преди няколко часа.

— Все някога ще спрат — казвам повече на себе си, отколкото на нея.

— Е, хубаво, ще спрат. И после какво? Тези врати няма да се отворят, докато не стигнем мястото, където ни карат. И тогава… — гласът й заглъхва.

Правя гримаса и бавно изпускам въздух в опит да облекча неотслабващата болка в овързаните ми крила.

— Няма да се предам. Имам огън, а ти можеш да ставаш невидима.

Де да можеше да се съсредоточи върху таланта си, а не да се огъва пред собствения си страх.

— Няма причина някой да може да ни победи.

— И все пак го направиха.

Мирам повдига тънката си вежда, жълтеникавокафява, сливаща се с всичко останало у нея. Браздите по носа й потрепват от гневното й дихание, а очите й ме гледат яростно.

— Е, генийче, как ще се измъкнем?

Уил. Мисълта за него отново изниква в ума ми, но не я изразявам на глас. Не смея. Защо да подхранвам тази надежда? Дори само в себе си? Нямам никаква представа къде е и защо не се появи на уречената ни среща. Засега се налага да разчитам на собствените си сили.