Гаснеща жарава

Прецених погрешно Касиан. Той не ме желае, защото съм безценната огнедишаща на прайда. Нещата не стоят така, както винаги съм си мислела. Иначе щеше да пожелае Тамра, близначката ми — драки с равен на моя, ако не и по-висок статут.

Колкото и невъзможно да звучи, Касиан иска мен. Заради мен самата.

Тази мисъл само ме влудява. Сърцето ми принадлежи на Уил. Нямам нужда от Касиан, който да усложни нещата… да направи по-трудно онова, което би трябвало да е леко. Защо просто не пожелае Тамра?

Мислите за Уил и Касиан са като безнадеждно оплетени конци. Само че днес слагам край на това. Днес правя своя избор.

Корбин се спира. Аз също. Поглеждам го право в лицето с цялата студенина, която изпитвам, винаги щом го зърна.

— Хубаво е, че не се вълнуваш от Касиан — обявява той. — Това значи, че между нас няма никакви пречки.

Клатя отрицателно глава.

— Виж, Корбин, между нас няма да стане нищо. Никога.

— Ще видим — промърморва той многозначително, сякаш знае нещо, което на мен ми е неизвестно. Погледът му прехвръква някъде над рамото ми. Проследявам го, но не виждам нищо.

— Поздрави Нидия от мен.

Сетне си тръгва по пътя, а аз продължавам към дома на Нидия, убедена повече от всякога, че трябва да напусна.

Този път на пост не е Девин. За мое нещастие, новият изглежда взима работата си на сериозно. Дори втренчва суров поглед в мен, когато почуквам на вратата на Нидия. През това време умът ми работи трескаво в търсене на план как да се промъкна покрай него, за да се срещна с Уил.

Отново потропвам. Няма отговор. Усещайки погледа му върху себе си, непринудено поемам по улицата, сякаш съм тръгнала към центъра. Когато се отдалечавам достатъчно, че да не ме вижда, рязко свивам наляво и се шмугвам в храстите. Сърцето ми блъска в гърдите, докато си пробивам път през гъстите храсталаци, които заобикалят няколко къщи и продължават до задната стена на дома на Нидия.

Оглеждайки се напосоки, успокоявам самата себе си, че наблизо няма никой, след което смъквам бързо дрехите си. Поемам дълбок дъх и се оставям на природата си.

В гърдите ми започва познатият опън, концентрирана, извиваща се топлина. Влажният въздух ме заобикаля, подхранва моето драки.

Човешкият ми облик постепенно изчезва, скрива се; лицето ми се изпъва, бузите се изострят и разтеглят… преобразяват се. Дъхът ми се променя, става по-дълбок и топъл, носът ми се набраздява. Мускулите се отпускат, удължават. Обръщам глава към небето, наслаждавам се на влажния вятър.

Крилата ми си пробиват път. Изпускам въздишка, когато се освобождават и се разгъват с нежен шепот във въздуха, радвайки се на свободата. Кожата ми на драки проблясва като огнено злато, което отразява малкото останала слънчева светлина, процеждаща се в следобедната мъгла.

Сграбчвам дрехите и ги натъпквам в раницата. Поглеждам с неприязън обраслия с бръшлян зид — призлява ми от него. Омръзнало ми е да живея в затвор. Нарамвам раницата и се подготвям.

С едно леко движение отскачам и се озовавам отвъд стената.

Вече преобразена, дори не си давам труда да кацна на крака. Политам през гората, порейки въздуха, провирайки се между дърветата. Не отивам твърде далеч. Достатъчно, колкото да оставя прайда зад гърба си.

Снишавам се към земята ликуваща, вкусила блаженството на разперените ми крила, които се развяват зад гърба ми като две големи платна. Кацам на възглавничките на ходилата си, скривам се зад едно голямо дърво и отново възвръщам човешкия си облик. Крилата ми се сгъват. Ускорявам прибирането им и ги скривам дълбоко между лопатките.

Дъхът ми излиза на пресекулки през устните. Не от изтощение. Устроена съм да понеса много по-голямо физическо усилие. От адреналина е. Страхът и вълнението препускат по тялото ми и кипят във вените ми.

Обличам се бързо, нахлузвайки непохватно шортите, докато се ослушвам дали в далечината не се разнася сирената… търся някакъв признак, че са ме забелязали да напускам селището. Нищо.

След няколко мига дишането ми вече се е успокоило. Успях. Измъкнах се незабелязано.

Отново нарамвам раницата, отделям се от дървото и поемам към поляната. Към Уил.

16

Минава прекалено много време. Взирам се нагоре, в короните на дърветата, надзъртам между клоните и поглъщам жадно слънчевите лъчи, процеждащи се в пролуките между разклоненията. Слабата светлина стига до човешката ми кожа, където остава без цвят. Много по-различно е, когато я улавя драконовата ми кожа и тя заблестява като пламък.

Птиците чуруликат, надвикват се една друга. Ниският вятър преминава с леко свистене през извисяващите се дървета.

Уил, къде си?

Обгръщам раменете си с ръце, разтривам ги. Минал е вече почти час, а аз още чакам със свито сърце, постепенно ме обзема униние. Няма да дойде.

Скоро ще забележат липсата ми. Ако той не дойде… ако не замина, то тогава не мога да остана още много дълго тук. Освен ако не искам да бъда заловена.