Гаснеща жарава

Огънят си пробива път нагоре през гърлото ми. Трахеята ми потръпва от надигащата се горещина. От ноздрите ми излиза пара, малко преди от устата ми да изскочат пламъците. Огнената струя се извива във въздуха със силен рев. Ловците надават викове и отскачат назад като в танц, за да избегнат прострелите се надалеч огнени езици.

Мрежата се свлича от нас, превърната в отделни парчета опърлени върви. Устата ми се изпълва с познатия вкус на изгорял въглен. Сграбчвам Мирам за ръката и започвам да я тегля, за да стане от земята. Тя не ми помага никак, тялото й е вцепенено от страх и тежи като олово.

Поднасям лице към небето. Копнея да избягам, да почувствам свободата, вятъра, но не и без нея.

— Ставай! — изкрещявам. — Хайде! Лети!

Тя мудно надига тялото си. С всички сили я издърпвам, готова да отлетя, дори ако ми се наложи да я нося.

Тъкмо когато нозете ми се откъсват от земята, отново ме улучват. В крилото ми избухва болка. Ципата ми е пронизана. Крилата на дракитата изглеждат измамно ефирни и нежни, но всъщност са доста силни, изтъкани от безброй нервни окончания, които ги правят по-чувствителни. В агония съм.

Извивайки тяло във въздуха, изтръгвам малкия харпун от крилото си и го запращам с все сила, докато не се забива в меката пръст.

Отново се сгромолясвам на земята, свита от болка.

Мирам се откъсва от мен, залита настрани и я изпускам.

Бащата на Уил пристъпва към нас, оръжието му е насочено към мен. Очите му са студени. Не изпитва нищо.

Когато ме раняват за пореден път, чувам свистящ звук. Отново в бедрото. Болката е по-слаба, не е от харпун. Извивам очи и съзирам стрела, стърчаща от златисточервената ми плът. Издърпвам я рязко и с гняв установявам, че към нея е прикрепена миниатюрна стъкленица. Вече изпразнена.

Въздухът изсвистява остро за втори път. Отмествам очи и виждам как подобна стрела се забива с тъп звук в тялото на Мирам. Тя надава вик, издаващ почуда — така може да се почувства само някой, който никога не е изпитвал физическа болка.

И все пак зная, че в крясъка й се крие нещо повече от болка. Страхът, ужасът, че ще бъде третирана като животно без всякаква стойност. Като дивеч, който бива преследван, заловен и накрая унищожен.

Влачейки тялото си, стигам до нея. Тя се отпуска върху мен, сълзите й мокрят рамото ми — хладната течност съска върху парещата ми плът.

Изкрещявам към ловците, макар да зная, че заради странните, ръмжащи звуци сигурно приличам на животно. Като звяр, който трябва да бъде умъртвен. Сърцето ми се свива, линее под студените им бездушни очи.

След няколко мига зрението ми се замъглява. Топлина обгръща главата ми като някаква пелена. И кой знае защо вече не ме е грижа за нищо. Чувствам се добре, някак изтръпнала.

Ловците ни връхлитат като черни танцуващи сенки. Рев изпълва ушите ми. Той обаче не е достатъчно силен, за да заглуши сподавения плач на Мирам. Него го чувам съвсем ясно. Винаги ще го чувам.

Стисвам ръката й или поне се опитвам. Мускулите ми са толкова изтощени, немощни и отпуснати. Не съм сигурна дали просто не полагам пръсти върху нейните. После тя ми се изплъзва.

Започват да я влачат нанякъде. Протягам се да я хвана, но съм твърде бавна. Ноктите й рият земята, оставят дълбоки резки в пръстта. Виковете й вече не звучат толкова близо, чувам как заглъхват в далечината като затихващ вятър.

— Къде я водите? — крещя на гърления си език. — Мирам! Мирам!

Сетне идват при мен и започват да ме опипват с ръце.

— Внимавайте да не ви изгори! — съветва единият от ловците.

Заобиколена съм от фигури с неясни очертания. Съпротивлявам се на усещането за замайване, което ме кара да се свия на малка топка и да заспя с усмивка на уста.

Изправям се на колене в сетен опит да избягам… да изчезна, да изплющя с крила и да отлетя към небето. Надавам вик и отново се строполявам с лице в глинестата почва. Безполезно е. Прясната рана прогаря крилото ми, чак до мускулите.

Топлата ми кръв се стича по гърба и се събира в локвичка в основата на гръбнака ми. Усещам струйката. Долавям наситения й мирис.

Отпускам глава. Гривата ми ме забулва като огнена завеса. И го виждам. Виждам издайническото трептене на кръвта ми, сияещо виолетова, капеща като разлято мляко на земята.

Въпреки това още се боря с вцепеняващата летаргия, която грози да ме погълне. Ръцете ми се тресат, докато се опитвам да се изправя отново. Тялото ми е толкова тежко… Като олово.

Какво е имало в стъкленицата?

В гърдите ми се блъска чувство на отчаяна ярост, кипнала във вените ми. Искам да се освободя, да изгоря всички, да ги накажа заради онова, което ми причиняват… и което смятат да ми причинят. Неща толкова ужасни, че никога не са ни ги разкривали директно. В началното училище никой не ни събира да ни обясни какво точно се случва, когато ни хване някой ловец и ни предава на енкросите, но аз зная. Видях кабинета на бащата на Уил… Мебелите, тапицирани с кожа на драки.

— Уил — простенвам дрезгаво с натежали клепачи, неспособна да се овладея.