Гаснеща жарава

Само че този път ловците са прекалено близо… прекалено близо до прайда. Селището със сигурност е разбрало и вече е вдигната тревога.

Мирам извръща глава.

— Какво е…

— Ш-ш-т — махвам с ръка рязко и напрягам слух. Мъглата се увеличава, разстила се на гъсти ленти около краката ми — Нидия.

Прайдът сигурно е затворен зад стените, напълно обвит, покрит с вцепеняващата ума мъгла на Нидия. Тамра вероятно също й помага.

Разкъсва ме безпокойство. Хеликоптерите не могат да видят нищо от позицията си във въздуха. Което значи, че може да изпратят наземните групи да проучат района по-обстойно.

Бръмченето се усилва, приближава ни.

Очите на Мирам се опулват.

— Това хеликоптери ли са?

Кимвам утвърдително.

— Да, хайде. Да тръгваме — хващам ръката й и я повличам след мен.

— Къде отиваме?

— Далеч от селището — задъхано отвръщам аз, докато тичам и я дърпам след себе си.

— Те не могат да ни видят през дърветата и мъглата — хленчи тя. — Скрити сме от тях.

Продължавам да тичам и да я карам да бърза, без да си давам труда да й обяснявам, че щом има хеликоптери, не след дълго ще се появят и наземни части. Зная го от първа ръка.

— Ясинда, кажи нещо! — в гласа й се усеща паника.

Нужно ми е да е спокойна. Отпусната и спокойна, готова да прави това, което й кажа.

— Няма нищо, Мирам — успокоявам я. — Само не спирай да се движиш.

— Никога не съм била толкова далеч от селището… Не трябва ли да вървим към вкъщи? А не в обратната посока?

— И да отведем ловците право в прайда? — поклащам глава. — Не.

Това е всичко, което мога да обясня, защото тъкмо тогава чувам друг шум. Форсирането на двигатели. Далечният рев долита до нас. Гърдите ми горят, пламъци облизват трахеята ми.

— Ясинда! — името ми излиза като експлозия от устата й. Тя извива ръка и се отскубва от хватката ми. Спира, поглежда ме гневно и потърква китката си. — Какво става?!

Вдига твърде много шум. Хващам я за ръцете и леко я разтърсвам в опит да я накарам да ме разбере правилно.

— Виж, това не е случаен хеликоптер — правя пауза, за да си поема дъх. — Това са ловци. В планината са и ни търсят.

Очите й се разширяват, изглеждат огромни на дребното й лице. И тогава осъзнавам колко е малка. Изглежда много по-малка от мен, макар да ни дели само една година. Чувствам се по-зряла от нея.

Докато се вглеждам в сестрата на Касиан, в ума ми нахлува друга мъчителна мисъл. Не мога да допусна да й се случи нещо. Трябва да я защитя. Не се задълбочавам в причините. Просто трябва да го направя. Трябва да я спася, въпреки че е голяма досадница. Трябва да я върна невредима. Заради него.

— Чуй ме сега — заповядвам й.

И тя ме слуша. Колкото и невъзможно да ми се струва, очите й стават още по-големи и по-изразителни от всякога. Но, за съжаление, изразяват ужас.

Затова не се учудвам на това, което следва. Зениците й се превръщат във вертикални цепки, треперещи от страх.

— Мирам, спри! — просъсквам аз и я разтърсвам. — Не сега!

— Не мога — процежда тя с вече изкривен глас, който бързо се променя в гърлото й.

Очите й на драки гледат напосоки, изпълнени с уплаха. Шарят наоколо, къде ли не, но не се спират върху мен. Кожата й проблясва в трепкащ неутрален цвят, като кафе, смесено с много мляко. Не е много различен от цвета на човешката й кожа, като изключим преливащите нюанси. И зная, че вече е твърде късно. Оставила се е на инстинктите си.

— Добре тогава — тросвам се, заравяйки пръсти в раменете й.

Разтърсвам я енергично в опит да уловя погледа й.

— Погледни ме, Мирам. Можеш ли да станеш невидима?

Вместо да ми отговори, тя изпуска пронизителен стон.

— Тихо! — в мен се надига чувство на безсилие, нещо в мен кипи с мрачна и опасна сила. Отвътре започва да ме обгаря познатата топлина.

— Не се справям добре под натиск — хленчи тя.

В един кратък миг ми идва да я ударя.

Оглеждам се, за да преценя, да чуя, да отчета на какво разстояние са ловците. Бръмченето на работещите двигатели се чува по-близо. Отмествам очи към дърветата и мрачно й нареждам:

— Събличай се.

— К-какво? — пита тя с глас, който се губи в гърления тътен на драконовската й реч.

— Събличай се. Ще се скрием в дърветата — обяснявам. И моята човешка реч звучи все по-неясно, преминава в дебел, изкривен звук с промяната в гласните ми струни.

Освобождавам я от хватката си и разкъсвам дрехите й. Сърцето ми тежи като олово в гърдите. Тежест, от която боли. Ето ме. Отново. Крия се от ловците.

След миг вцепенение Мирам се съблича непохватно. Крилата й, чисти като стъкло, с решетка от връзки с цвета на слонова кост, изскачат освободени. Страхът й не я пуска и тя се преобразява, без да иска, без да го е планирала. Лицето й се променя, чертите се изострят, удължават.

Повдигам брадичка и поемам дълбоко въздух, вкарвам го в сгърчените си бели дробове. Кожата ми постепенно изчезва, отстъпвайки място на пламтящата плът на драки, която бърза да се появи.