Гаснеща жарава

Стоварваме се на земята като усукана, безформена купчина. Белите ми дробове изпускат въздух, свивайки се от вътрешния огън. Заобикалящият ме въздух е фин и чуплив като лед. Контрастира със силната топлина, разляла се по тялото ми.

Веднага ни наобикалят. Облечени в черно фигури с инфрачервени очила. Държат ни на мушка. Крещят със суровите си гласове. И тогава виждам едно лице. Лице, което никога няма да забравя, независимо колко се мъча да го изхвърля от паметта си.

Впервам поглед в безмилостното изражение на Зандър и веднага разбирам кои са ловците. Като че някога съм се съмнявала. Уил не може да е далеч. Само че това не ме утешава, по-скоро ме изпълва с отчаяние.

Какво може да стори Уил? Няма как да ми помогне, без да рискува собствения си живот, без да разкрие, че съм нещо повече от това, което те виждат.

И все пак го търся, копнея да го зърна — макар и да не бива.

Пристигат още коли, спират внезапно, при което гумите им издават стържещ звук, пръскайки кал в гъстата мъгла.

Мирам шепне трескаво в ухото ми. Паниката й е очевидна. Има вкуса на горещ полъх, горчив и остър.

— Ясинда! Ясинда! Какво ще правим? Какво ще правим?

— Млъквай, Мирам — процеждам аз с пресипнал глас на езика на драки.

Хеликоптерите кръжат над нас като тъмни лешояди, лашкат заобикалящите ни дървета в безумен танц. Гривата ми се вее буйно сред хвръкналите във въздуха листа.

Един от ловците сваля рязко очилата си, за да ме огледа по-добре. Приближава се леко и ме смушква с острия връх на пушката си. От свитата ми гръд се надига ръмжене, мрачно и заплашително. Звук, какъвто не съм мислила, че съм способна да издам. Той сръгва неясната фигура на Мирам до мен.

— Какво, по дяволите… — гласът му заглъхва, когато друг ловец излайва срещу него.

— Карл, отстъпи назад! Още не знаем какво сме хванали.

Ловецът се подчинява, отдръпвайки се от нас.

— Мирам — умолявам я, — остани невидима! Съсредоточи се!

Очите й са вперени в моите. Вертикалните зеници потръпват, докато ту изчезват, ту се появяват отново заедно с останалата част от тялото й. Тя е като ромоляща вода, привидно безформена, в постоянно движение, ту е тук, ту я няма.

От колите изскачат други фигури. С мъка откъсвам очи от нея, за да видя мъжете с безжалостните лица, да потърся сред тях единствения шанс, единствената надежда.

Уил не е с тях. При все че ме залива вълна на облекчение, няма как да не си задам въпроса защо. Защо той не е тук? Къде е?

Разпознавам мъжа, който крачи начело на групата. Бащата на Уил. Все така хубав и спретнат, дори в ловджийското си облекло. Побиват ме тръпки на ужас. Защото зная на какво е способен този човек.

Изглежда различно. Не като сърдечния баща, който ме прие в дома си, мислейки ме за нормално момиче. Жестоките му, студени очи ме гледат преценяващо, възприемат ме като животно. Като плячка. И аз го виждам. В истинската му светлина. Ще ме очисти без всякакви угризения на съвестта.

— Какво сме хванали, момчета?

— Две са… Или поне така мислим.

За момент господин Рътлидж се взира напрегнато в нас. Мирам е неконтролируема. Вече е безполезно да я увещавам да се вземе в ръце. Прекалено много я е страх. Изцяло е завладяна от паника.

Поглеждам бегло към гъсталака, а сърцето ми бие силно, сякаш кънти в гърдите ми. Острият ми като бръснач взор прескача от един ловец на друг, жаден да зърне едно-единствено лице. Противно на здравия разум, аз все още тая надежда. Уил, къде си?

Зандър се доближава до чичо си и посочва Мирам.

— Това е едно от невидимите.

После сочи към мен.

— Знаеш ли това от кой вид е?

Господин Рътлидж продължава да ме гледа изучаващо, без да му отговори. Главата му е наклонена под ъгъл, сякаш е способен да ми направи дисекция само с поглед. И сигурно е така. Не ми е лесно да отвърна на погледа на този човек. Бащата на Уил. Който е убивал жестоко моите събратя и е вливал кръвта им в жилите на сина си. За мен той е чудовище. Но точно заради това синът му е жив — момчето, което обичам.

Намирам се в изкривена реалност. В ума ми отекват думите на Касиан, че някой ден точно това ще застане между Уил и мен.

Господин Рътлидж протяга ръка и щраква с пръсти, явно стигнал до някакво решение. В дланта му веднага слагат оръжие. Някаква пушка. Не разбирам от тези неща. Зная само, че нараняват. И унищожават.

Прицелва се.

Мирам се мята като подивяло животно, ужасена от случващото се точно колкото мен.

Само че аз не мога просто да наблюдавам. Не и когато самата ми същност е оръжие.

Залива ме гореща вълна на решимост.

— Спри — изръмжавам, понеже не могат да ме разберат. Опитвам се да изтикам настрана Мирам, за да извърша онова, което е необходимо. За което съм родена. Но и двете сме оплетени в мрежата и тя не се отлепя от мен, като междувременно не престава да боботи умолително.

Отмятайки гривата от лицето си, разтварям устни и духвам.