Гаснеща жарава

И все пак отлагам тръгването си, като ту сядам, ту ставам, ту бродя из мъгливата поляна, където го видях за последно. Където се прегръщахме и си нашепвахме обещания и мечти. Невъзможни мечти, но аз още храня надежда.

Оглеждам се наоколо, взирам се в гъстата гора сякаш той ще изскочи от сенките всеки момент.

Пълна тишина. Неестествена.

Не съм сама. Кожата ми настръхва, когато осъзнавам този факт. Има още някой. Вълнението бълбука в гърдите ми. Чувствам се така сякаш съм изпила наведнъж до дъно портокалова сода от онези, които татко ми купуваше при пътуванията ни до града.

Уил. Погледът ми обхожда заобикалящите ме дървета и храсти, жадува да го зърне. И все пак нещо ме спира да изрека името му. Да го извикам.

Надвисналата тишина се материализира в това свръхестествено същество, което диша заплашително навсякъде около мен.

И тогава осъзнавам: който и да е това, не е Уил. Ако беше той, досега щеше да се разкрие. Нямаше да ми причинява това.

Изведнъж тишината е нарушена от шум, неприсъщ за мястото. Нито е зов на птица, нито шумолене на листа, предизвикано от полъха на вятъра през сгушените в мъгла дървета.

Изхрущява клонче. Само веднъж. Като че ли нечие тяло се помръдва, изпитва тежестта си и спира. Фокусирам поглед върху мястото, откъдето е долетял шумът, втренчвам се в гъстия листак.

— Кой е там? — питам най-сетне.

Нищо.

Безброй възможности се прескачат в ума ми. Да не би някой да ме е последвал? Корбин? Патрулът? Или пък ловец? Някой от семейството на Уил?

Хрумва ми, че не е добра идея да изчакам, за да разбера. Хуквам през гората, отмятайки клоните с ръце, отдалечавам се и от поляната, и от селището. За всеки случай, ако е ловец… Не мога да ги заведа там.

И — ето пак. Стъпки зад гърба ми, поддържащи постоянна скорост. Доволна от факта, че все пак не съм параноичка, насочвам мислите си към това да се измъкна от преследвача си. Определено не е приятел. Ако беше, щеше да се разкрие.

Кожата ми е пламнала. Вървя енергично, навлизайки навътре в гората. Сърцето ми блъска в гърдите в ритъм с всяка измината крачка.

Газя през високата трева, чудейки се как един толкова многообещаващ ден може да се изроди в нещо толкова ужасно. Сега би трябвало да съм в обятията на Уил, а вместо това играя на котка и мишка с някого. Снежните шапки на планините надзъртат през дантелата на клоните.

Уморена от усещането, че съм нечия плячка, рязко се обръщам назад.

— Покажи се! Зная, че си тук!

Мълчание.

Взирам се изпитателно в дърветата.

И после я виждам — фигурата й се показва иззад едно дърво.

— Мирам — възкликвам аз. Сигурно трябва да се радвам, че ми се е показала. Не е длъжна.

— Чудех се кога ли най-после ще се спреш. Какво правиш чак тук? — пита тя с властнически тон, подпира юмрук на хълбока и се оглежда очаквателно. — Среща ли имаш?

— Не — бързам да отвърна.

— Защо тогава се промъкваш…

— Просто исках да прекарам известно време сама — измервам я с поглед от горе до долу. — Явно няма да имам тази възможност.

Тя килва глава настрани и ми казва със спокоен, невъзмутим тон:

— Не ти вярвам.

Опитвам се да си придам невинен вид. Дано да успявам.

— Защо?

На лицето й грейва широка усмивка и тя изважда нещо от джоба си. Отнема ми само миг да разбера какво държи. Хартия. Две прегънати листчета.

— Писмата ми — промълвявам, вцепенена. — Влизала си у дома? В моята стая?

Тя размахва писмата във въздуха.

— Много пъти. Невероятно е какви неща научавам, които остават тайна за другите. Нещата, които хората оставят след себе си. За какво ти е да си огнедишащ, когато можеш да си невидим?

Изведнъж ме осенява.

— Следила си ме!

Шумовете… Усещането, че някой ме наблюдава постоянно. Не е било плод на въображението ми. Била е тя.

Мирам кима радостно, без капчица свян.

— Защо? — клатя глава. — Защо ме мразиш толкова?

Лицето й се изопва.

— От години гледам как прайдът едва ли не ти се кланя. Дори собственото ми семейство се отнасяше към теб като към някоя велика спасителка… Пренебрегваха ме сякаш съм по-незначителна, по-маловажна. При това има само петима… — тя разперва пръсти във въздуха. — Петима визиокриптери в прайда. Ние също сме специални.

Въздишам.

— Сериозно? Заради това ли се държиш така гадно с мен? Не ти обръщат достатъчно внимание?

— О, я млъквай, Ясинда! Не зная защо си толкова самодоволна. Ти си предателка. Никога повече няма да ти повярват. Защо, според теб, баща ми ме помоли да те държа под око?

— Северин ли те накара?

Кима утвърдително.

— И аз се съгласих веднага.

Поемам въздух и се заставям да не мисля за горчилката, която ми причиняват думите й. Единственото, върху което мога да се концентрирам, е ниското бръмчене, разнасящо се във въздуха. Далечно, но болезнено познато.

Моментът ми напомня на нещо, случило се не чак толкова отдавна… макар да ми се струва, че е минала цяла вечност оттогава. Цяла вечност, откакто една стрела прониза крилото ми. Откакто бях плячка, преследвана в същата тази планина. Цяла вечност, откакто за пръв път зърнах Уил. Откакто той ме пощади, спаси ме и завинаги стана част от сърцето ми.